Читать «Протокът» онлайн - страница 8

— Ако ти така искаш, Бил — ядоса се тя в тишината, — Бог ми е свидетел, че аз не искам.

Но вятърът изрече други думи. Тя искаше. Искаше да преживее това приключение. Зимата бе тежка за нея — артритът, който се появяваше и изчезваше от време навреме, се бе върнал с ново ожесточение, посипваше ставите на пръстите и коленете й с огън и жупел и синкав лед. Едното й око бе станало премрежено и замъглено (оня ден Сара бе споменала с известно неудобство, че ечемикът, който Стела имаше откакто бе шейсетгодишна, е започнал да расте със страшна сила). Най-лошото от всичко бе, че дълбоката стягаща болка в стомаха се бе върнала и преди два дни тя бе станала в пет часа сутринта, бе минала по страшно студения под до банята и бе изплюла парче яркочервена кръв в гърнето на тоалетната. Тази сутрин бе имало още кръв, с гаден вкус на мед, който те кара да изтръпнеш.

През последните пет години болките в стомаха се появяваха и изчезваха, понякога силни, понякога не толкова, и тя си знаеше почти от самото начало, че това трябва да е рак. Той бе взел майка й и баща й, както и бащата на майка й. Никой от тях не бе доживял седемдесетте, така че тя бе прехвърлила далече, далече всички таблици на застрахователните агенти.

— Ти ядеш като кон — й бе казал Алдън, усмихнат, скоро след като бяха започнали болките и тя бе видяла за първи път кръв в тоалетната. — Не знаеш ли, че старите бабчета като теб, са придирчиви и злояди?

— Я мълчи, че ще те фрасна! — бе отвърнала Стела и бе вдигнала ръка към посивелия си син, който се наведе на шега, сви се уж изплашено и проплака: „Недей, мамо. Вземам си думите обратно!“

Да, тя здравата си похапваше, но не защото й се ядеше, а защото вярваше (много от нейното поколение вярваха в това), че ако нахраниш рака добре, той ще те остави на мира. И изглежда това имаше ефект, поне за известно време, кръвта в тоалетната се появяваше и изчезваше, имаше дълги периоди, когато въобще нямаше нищо. Алдън започна да свиква с това, че тя си сипваше втора порция (и трета, когато болката бе много силна), но и грам не сложи на себе си.

Изглежда сега ракът бе стигнал до това, което жабарите наричат „piece de resistamce“.

Тъкмо излизаше от вратата, когато видя шапката на Алдън, онази с кожените наушници, да виси на закачалката в антрето. Сложи си я на главата — козирката стигна чак до прошарените й вежди — после се огледа за последен път дали не е забравила нещо. Печката не гореше силно, но Алдън бе оставил регулатора на тягата в най-отворено положение — все му повтаряше да не го прави, но той все си правеше, каквото си знае.

— Алдън, зимата като умра ще изгориш тон дърва в повече — измърмори тя и отвори печката. Погледна вътре и без да иска ахна от изненада. Бързо блъсна обратно вратичката и я залости с треперещи пръсти. За миг — само за един миг — бе видяла старата си приятелка Анабел Фрейн във въглените. Лицето й бе съвсем живо и истинско, с бенка на бузата.

И беше ли й намигнала Анабел?