Читать «Протокът» онлайн - страница 14

— Аз съм — каза той. — Тук сме всички.

Той се извърна към нея и тя видя как другите идват от снега, който вятърът издухваше през протока в падащия мрак. Тя извика, отчасти от радост, отчасти от страх, когато видя Меделин Стодърд, майката на Хати, в синя рокля, която се надуваше от вятъра като чадър, а бащата на Хати я държеше за ръка, неразлагащ се скелет някъде на дъното с „Дансър“, а цял и млад. А зад тях двамата…

Анабел! — извика тя. — Анабел Фрейн, това ти ли си?

Това беше Анабел, дори в снежната въртележка Стела позна жълтата рокля, която Анабел бе носила на сватбата на самата Стела и докато вървеше с мъка към мъртвата си приятелка, стиснала ръката на Бил, на нея й се стори, че усеща аромат на рози.

— Анабел!

— Почти стигнахме, скъпа — каза Анабел и я хвана за другата ръка. Жълтата рокля, която бе изглеждала много смела навремето си (но за чест на Анабел и на останалите, така и не се превърна в скандал), бе с разголени рамене, но изглежда Анабел не усещаше студа. Косата й мека, тъмнокестенява, се носеше на вятъра. — Още малко само.

Тя хвана другата ръка на Стела и те пак тръгнаха напред. И други фигури дойдоха от снежната нощ, (защото вече беше нощ). Стела разпозна много от тях, но не всички. Томи Фрейн бе дошъл при Анабел. Големият Джордж Хейвлък, който бе умрял като куче в гората, вървеше след Бил. Имаше един човек, който бе държал фара на Носа в продължение на двадесет години и който обикновено идваше на острова за турнирите по бридж, организирани от Фреди Динсмуър всяка година през февруари — Стела почти щеше да си спомни името му. Тук бе и самият Фреди! От едната страна на Фреди, със самотен и объркан вид вървеше Ръсъл Боуи.

— Гледай, Стела — каза Бил и тя видя нещо черно да се издига в мрака като отломки от много разбити кораби. Но не бяха кораби. Бяха нацепени, назъбени скали. Бяха стигнали до Носа. Бяха прекосили Протока.

Тя чу гласове, но не беше сигурна дали те наистина говорят:

Хвани ръката ми, Стела…

ти дали)

Хвани ръката ми, Бил…

о, а дали ти)

Анабел… Фреди… Ръсъл… Джон… Ети… Франк… хвани ръката ми, хвани ръката ми… ръката ми…

— Ще хванеш ли ръката ми, Стела? — попита един нов глас.

Тя се огледа и видя Бул Саймс. Той я гледаше мило, но тя усети някакъв страх от това, което беше в очите му и за миг се дръпна назад и се вкопчи още по-силно в ръката на Бил.

— Дали вече е…

— Време? — попита Бул. — О, да, Стела, мисля, че е време. Но няма да боли. Поне аз не съм чувал някого да го е боляло. Всичко това е предварително.

Изведнъж тя избухна в плач — всички сълзи, които никога не бе изплакала — и сложи ръката си в ръката на Бул.

— Да — каза тя. — Обичам, обичах, ще обичам.

Стояха в кръг в бурята, мъртвите от Гоут Айлънд, и вятърът пищеше около тях, блъскаше снега и от нея избликна някаква песен. Тя се изви във вятъра и вятърът я понесе. Тогава всички запяха, както запяват децата със своите високи, чисти гласове, когато лятната вечер преминава в лятна нощ. Пееха, а Стела усещаше, че отива при тях, отива с тях, най-накрая през Протока. Имаше малко болка, съвсем малко, когато загуби девствеността си, бе боляло повече. Стояха в кръг в нощта. Снегът се носеше около тях, а те пееха. Пееха и…