Читать «Протокът» онлайн - страница 11

— Не, никога не съм изпитвала нужда да напусна острова. Тук бе животът ми. В онези дни Протокът бе по-широк.

Стела стигна до залива. Огледа се наляво и надясно, вятърът развяваше роклята й след нея като знаме. Ако имаше някой, тя щеше да слезе още по-надолу и да рискува по натъркаляните камъни, въпреки че бяха покрити с лед. Но там нямаше никой и тя тръгна по пристана, край навеса за лодки на стария Саймс. Тя стигна до края и застана там за миг, с вдигната глава, вятърът приглушено духаше през подплатените наушници на шапката на Алдън.

Бил бе там и й махаше. Отвъд него, отвъд Протока, тя виждаше църквата на Носа, острият й връх се губеше на фона на бялото небе.

Тя седна със сумтене на ръба на пристана и стъпи на ледената кора под себе си. Ботушите й потънаха малко, не много. Пак си оправи шапката на Алдън — как само искаше вятърът да й я вземе! — и тръгна към Бил. Веднъж си помисли да се обърне, но не го направи. Не вярваше, че сърцето й ще издържи.

Тя тръгна, ботушите й хруптяха по кората, а тя се вслушваше в едва доловимото глухо туптене на леда. Ето Бил беше там, сега бе по-далече, но продължаваше да маха. Тя се закашля и изплю кръв на белия сняг, покрил леда. Сега Протокът се простираше широко в двете посоки и за първи път тя успя да прочете табелата от другата страна „Стантън — стръв и лодки“, без бинокъла на Алдън. Виждаше как колите пътуват напред-назад по главната улица на Носа и си помисли искрено учудена: Те могат да стигнат, докъдето си поискат… Портлънд… Бостън… Ню Йорк! Представи си само! И тя почти успя, почти успя да си представи път, който продължава все напред и напред, а границите на света са се сгромолясали.

Край окото й прелетя снежинка. Още една. Трета. Скоро заваля лек сняг и тя вървеше през един приятен свят от носещи се бели вълни, тя виждаше Ракун Хед през нежна бяла завеса, която на моменти почти изчезваше. Тя протегна ръка пак да оправи шапката на Алдън и от козирката в очите й падна сняг. Вятърът въртеше снега в прозрачни форми и в една от тях тя видя Карл Ейбършъм, който бе потънал заедно със съпруга на Хати Стодърд в „Дансър“.

Скоро ярките цветове станаха по-приглушени, защото снегът се усили. Главната улица на Носа стана неясна, по-неясна, после изчезна. Още известно време тя успяваше да различи кръста на върха на църквата, а после и той избледня, като лъжовен сън. Последен изчезна яркият жълт знак „Стантън — стръв и лодки“, където човек можеше да си купи и масло за двигателя, и мухоловки и италиански сандвичи, както и бира, която да върви с тях.