Читать «Просякът и диамантът» онлайн - страница 2

Раму бавно се изправил на крака, без да си дава сметка, че на двадесетина метра лежи все още скрит от острия му поглед най-големият диамант на света, и погледнал към синьото небе, потънало в мараня.

— Господи, колко съм нещастен — промълвил той. — Не Те мразя, но се страхувам, че не Си нито мой, нито нечий друг приятел.

След като казал това, се почувствал малко по-добре и пак тръгнал по пътя си, като се спрял само да вземе по-дългото парче от счупената си тояжка. Докато вървял, започнал да се обвинява за самосъжалението и за неблагодарните си слова.

— Има и за какво да съм благодарен — мислел си той. — Денят например е изключително красив и въпреки че в много отношения не ставам за нищо, зрението ми си остава остро. Колко ужасно щеше да бъде, ако например бях и сляп.

За да го докаже, Раму затворил здраво очите си и тръгнал напред, опипвайки пътя с тоягата, както слепецът използва бастуна си. Мракът бил ужасен и объркващ. Съвсем скоро той загубил представа дали се движи по средата на пътя или пък се е отклонил встрани и скоро ще се сгромоляса в канавката. Мисълта какво би могло да се случи със старите му, крехки кости при едно евентуално падане го изплашила, но Раму стискал очи и продължил да върви напред.

— Точно така мога да те излекувам от неблагодарността ти, стари приятелю — си казал той. — Ще, прекараш остатъка от деня, като непрекъснато си напомняш, че може да си просяк, но поне не си сляп просяк, и ще бъдеш щастлив!

Раму не паднал в канавката, но започнал да се отклонява надясно, докато се изкачвал нагоре и точно така минал покрай огромния диамант, който блестял в праха, като замалко не го настъпил.

Двадесетина метра по-надолу Раму отворил очите си. Ярката слънчева светлина го заслепила и озарила съзнанието му. Погледнал щастливо синьото небе, прашните жълти полета, прашната нишка на пътя. Забелязал как една птичка прелита от дърво на дърво и се засмял от щастие. Бързо забравил за раните и болния си гръб. Нито веднъж не се обърнал, за да види огромния диамант, който лежал толкова близо до него.

— Благодаря ти, Господи, че виждам! — извикал той. — Благодаря ти поне за това! Може би пък ще зърна нещо ценно по пътя — стара бутилка, от която да изкарам нещо на пазара или монета, но дори и да не видя, пак ще съм доволен. Благодаря Ти, Боже, за това, че виждам! Благодаря Ти, Боже!

И доволен, той тръгнал, оставяйки диаманта далеч зад себе си. Господ се пресегнал и прибрал скъпоценния камък. След това, сякаш размислил (ако може да се каже, че Господ би могъл да размисли), Той отчупил един здрав клон и го пуснал на Шандрапурския път, също както диаманта.