Читать «Прекият път на госпожа Тод» онлайн - страница 5

— Ахъ — казах аз. Има някаква сила в това да знаеш кой е най-краткия път, дори когато минаваш по най-дългия, защото знаеш, че вкъщи те чака тъща ти. Само птиците бързат да стигнат по права линия, но това е нещо, което хората, дето карат коли с масачузетски номер изглежда не знаят. Но да знаеш как да стигнеш някъде бързо — или дори да знаеш как да стигнеш някъде по път, който човекът до теб не знае… в това има някаква сила.

— Е, тя просто си колекционираше пътища — каза Хомър и се усмихна с широката си, слънчева усмивка. — Тя казва:

— „Почакай малко, почакай малко“, като малко момиченце и я чувам през стената как тършува по бюрото си и идва след малко с едно тефтерче, което явно има от много време. Корицата му е цялата смачкана и някои листи висят от пружината, която ги държи.

— „Пътят, по който минава Уърт — пътят, по който минават повечето хора е шосе № 97 до Микеник Фолс, после шосе № 11 до Луистън и тогава по вътрешнощатската магистрала до Бангор. 156,4 мили.“

Кимнах.

— Ако искаш да избегнеш бариерите — и да спестиш известно разстояние — стигаш до Микеник Фолс, шосе № 11 до Луистън, шосе № 202 до Огъста, тогава по шосе № 9 през Чайна Лейк, Юнити и Хейвън до Бангор. Това са 144,9 мили.

— Така няма да спестите време, госпожо — викам й аз, — не, ако минете през Луистън и Огъста. Въпреки, че признавам, че да се кара по стария път до Бангор е наистина много красиво.

— Ако спестиш достатъчно разстояние, много скоро ще спестиш и време — ми вика тя. — Освен това не съм казала, че винаги минавам по този път, въпреки че често съм минавала. Просто ти изброявам откъде минават хората. Да продължавам ли?

— Не — викам й аз, — просто ме оставете в тази проклета баня съвсем сам, да зяпам проклетите плочки, докато побеснея.

— Всичко на всичко има четири основни маршрута — казва тя. — Този, който минава по шосе № 2 е 163,4 мили. Само веднъж го опитах, много е дълъг.

— Точно този път ще взема, ако жена ми се обади и ми каже, че за вечеря ще дояждаме каквото има — викам й аз, ама тихичко.

— Какво каза? — пита тя.

— Нищо — викам. — Говоря на циментовия разтвор.

— О! А, четвъртият — малко хора го знаят, въпреки че минава по хубави пътища — във всеки случай павирани — е през Спекълт Бърд Маунтин по 219 до 202 отвъд Луисън. После, ако вземеш шосе № 19, можеш да заобиколиш Огъста. После тръгваш по стария път. Така излиза 129,2.

Известно време нищо не казах, и може тя да си е помислила, че не й вярвам, защото ми вика малко наперено: „Знам, че е трудно да се повярва, но е така.“

Казах й, че предполагам, че е така и се помислих, че сигурно е така. Защото обикновено минавах по този път, когато отивах в Бангор да видя брат ми, докато беше жив. От години не бях минавал оттам. Ти мислиш ли, че човек може просто така да — ами — да забрави пътя, Дейвид?

Предположих, че е възможно. Човек лесно се сеща за магистралата. След известно време тя просто запълва съзнанието и човек започва да си мисли не как да стигне от тук до там, а как да стигне оттук до най-близкия вход за магистралата. И затова си помислих, че сигурно има много пътища, които просто замират, пътища, минаващи край скални стени, истински пътища с къпинови храсти край тях, но няма кой да яде къпините, освен птиците и площадки с дребни камъчета за насипване по пътя, оградени с ръждиви вериги, които висят на големи фестони, самите площадки захвърлени като стари детски играчки, с поникнала трева по техните изоставени, забравени страни. Пътища просто забравени от всички, освен от хората, които живеят на тях и си мислят какъв е най-бързият начин да се прехвърлят от тях на магистралата, където минаваш над хълмовете, без да има нужда да пълзиш нагоре-надолу по тях. В Мейн се шегуваме, че до там не може да се стигне от тук, но май контрата остава в нас. Истината е, че има хиляди начини да се стигне до там оттук, но хората въобще не се интересуват от тях.