Читать «Прекият път на госпожа Тод» онлайн - страница 17

„Не — казва ми тя. — Разбери, там аз съм различна… Там съм изцяло себе си. Когато пътувам по оня път, в малката ми кола, аз повече не съм Офелия Тод, жената на Уърт Тод, която така и не можа да износи едно дете, нито пък жената, която се опита да пише поезия, но не успя, нито пък жената, която е във всички комисии и си води записки на заседанията, или нещо друго, или някой друг. Когато пътувам по оня път, аз съм себе си в дълбоката си същност, и се чувствам като…“

„Диана,“ — казах аз.

Тя ме погледна някак странно и малко изненадано и после се засмя: „О, предполагам като някоя богиня — каза тя. — Тя пасва по-добре от останалите, защото аз съм нощна птица — обичам да седя, докато си довърша книгата или докато по телевизията изсвирят химна, и защото съм много бледа, като луната — Уърт все казва, че ми е нужен някакъв сироп или кръвна картина или нещо такова. Но дълбоко в сърцето си всяка жена иска да е богиня, мисля си, че мъжете усещат далечно ехо от това и издигат жените на пиедестали (една жена, която би си напикала краката, ако не клекне! странно като си помисли човек) — но това, което мъжът усеща, не е това, което жената иска. Жената иска да е наясно. Това е всичко. Ако иска да стане, ако иска да върви…“ Тя обърна очи към колата, която се намираше на алеята и очите й се свиха. После се усмихна: „Или да шофира, Хомър. Мъжете не виждат това. Те мислят, че богините искат да се излежават на някой склон в подножието на Олимп и да ядат плодове, но в това няма нищо божествено. Жените искат това, което искат и мъжете — искат да шофират.“

„Внимавайте къде шофирате, гус’жа, това е всичко“ — казвам аз, а тя се смее и ме целува в средата на челото.

Тя казва: „Ще внимавам, Хомър“ — но това нищо не значеше, защото тя го каза като човек, който казва на жена си, на приятелката си, че ще внимава, когато знае, че няма да може.

Върнах се при микробусчето си и й махнах веднъж, а седмица след това Уърт се обади, че е изчезнала. Заедно с дяволската кола. Тод изчака седем години и тогава я обяви официално за умряла, и изчака за всеки случай още една година и тогава се ожени за втората гус’жа Тод, онази дето току-що премина край нас. А аз не вярвам ти да повярваш и на една дума от това, което ти казах.

По небето премина един голям плосък облак и разкри призрачната луна — в първата си половина и бледа като мляко. И нещо в сърцето ми подскочи, когато я видях, наполовина от страх и наполовина от любов.

— Въпреки всичко, вярвам — казах аз. — На всяка дума. Дори и да не е истина, Хомър, трябва да е истина.

Той ме прегърна през врата с ръка, така както могат до се прегръщат мъжете, защото светът им позволява да целуват само жените, и се засмя и се изправи.

— Даже и да не трябва, пак е истина — каза той. Той извади часовника от джоба си и го погледна. Трябва да сляза да проверя къщата на Скот. Искаш ли да дойдеш?

— Мисля да поседя тук още малко — казах аз, — и да помисля.

Той отиде до стълбите и после се обърна и ме погледна, полуусмихнат.

— Мисля, че тя беше права — каза той. — Тя наистина беше различна по онези пътища, които бе намерила — нищо не смееше да я докосне. Може би мен и теб да, но никога нея.