Читать «Подпалвачката» онлайн - страница 3

— Ла Гуардия, бързо!

— Задръжте таксито! Полиция!

Шофьорът обърна глава към гласа и Анди тласна — съвсем лекичко. Болката заби острието си право в центъра на челото му, но бързо се отдръпна, оставяйки неопределена болезнена следа като от сутрешно главоболие след прекалено дълъг сън.

— Май гонят черния младеж с карираното кепе — подхвърли той.

— Прав си — рече шофьорът и спокойно потегли на изток по Седемдесета.

Анди погледна назад. Двамата мъже стояха сами на тротоара. Останалите пешеходци не желаеха да имат нищо общо с тях. Единият започна разговор по портативна радиостанция. После се изгубиха от погледа.

— Онова негро — обади се шофьорът, — какви ли ги е забъркало? Сигурно е свило пиячка от някой магазин, а?

— Не знам — отвърна Анди, докато се опитваше да измисли как да продължи, как да изкара най-много от шофьора с най-малък тласък. Дали са видели номера на таксито? Положително. Но те не биха се обърнали нито към градската, нито към щатската полиция и поне за известно време ще загубят ориентация.

— Проклети чернилки! До един разнасят хероин и се тъпчат с него — заяви шофьорът. — Остави се! Не е за разправяне!

Чарли заспиваше. Анди свали кадифеното си яке, сгъна го и го пъхна под главата й. У него започваше да се прокрадва слаба надежда. Ако успее да изиграе всичко както трябва, може и да сполучи. Съдбата му бе изпратила, както Анди (справедливо) смяташе, лесен обект. Шофьорът бе от най-податливия на тласък вид по следните причини: беше бял (неизвестно защо, азиатците бяха най-трудни); съвсем млад (старците бяха почти невъзможни) и средно интелигентен (умните бяха най-лесни, с глупавите бе по-трудно, а с бавно развиващите се — невъзможно).

— Размислих — каза Анди. — Закарай ни до Олбъни, моля те.

— Докъде? — зяпна шофьорът в огледалцето. — Как мислиш, че се возят пътници до Олбъни бе, човек, ти да не си мръднал?

Анди извади портфейла си, в който се мъдреше един самотен долар. Мислено благодари на бога, че таксито не е от ония, с непроницаемата за куршуми преграда, в които с шофьора може да се общува единствено през процепа за парите. Откритият контакт улесняваше тласъка. Така и не бе разбрал дали иначе му пречи психическото затормозяване или нещо друго, но точно сега това нямаше значение.

— Ще ти дам банкнота от петстотин долара — прошепна Анди, — за да ни закараш до Олбъни. Става ли?

— Боо-же, мистър…

Анди тикна банкнотата в ръката на шофьора и щом той наведе очи към нея, тласна… при това здравата. В един ужасен миг изтръпна, че няма да подейства, че просто нищо не е останало от способността му, че я е изчерпал докрай, когато накара шофьора да види несъществуващия негър с карираното кепе.

После характерното чувство дойде — придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Той вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне… или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги, когато прекалеше — ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ — каквото и да означаваше „давай“. Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие…