Читать «По едно за из път» онлайн - страница 8

Подадох ръка на Туки и му помогнах да се изправи.

— Как си?

— Не ми обръщай внимание — каза той. — Трябва да го спрем, Бут.

Затичахме се след Лъмли с все сили, но не можехме да напредваме бързо, защото на места преспите стигаха до бедрата ни. След малко той спря и успяхме да го настигнем.

— Мистър Лъмли — поде Туки и сложи ръка на рамото му.

— Натам — промълви Лъмли. — Натам са отишли. Вижте!

Проследих погледа му. Намирахме се в долчинка, където бяхме относително защитени от вятъра. Забелязахме стъпки, едните — големи, другите — малки, които вече се запълваха със сняг. Нямаше да ги видим, ако бяхме закъснели с пет минути.

Лъмли приведе глава и отново тръгна напред. Туки се опита да го задържи.

— Не! Недейте!

Лъмли обърна обезумялото си лице към него и замахна с юмрук… но нещо в изражението на приятеля ми го възпря. Погледна към мен, сетне отново към Туки.

— Дъщеря ми ще замръзне — заяви той, сякаш бяхме тъпи деца. — Разбирате ли? Не си е облякла якето, а е едва седемгодишна.

— Не се знае къде са — опита се да го убеди Туки. — Невъзможно е да вървим по следите им — те ще изчезнат в следващата преспа.

— Какво предлагате? — истерично изкрещя Лъмли. — Ще замръзнат до смърт, докато доведем полицията. Не само Франси, но и жена ми!

— Може би вече са замръзнали — каза Туки и се втренчи в Лъмли. — Замръзнали или нещо по-лошо.

— Какво искате да кажете? — прошепна непознатият. — По дяволите, стига сте го усуквали! Кажете ми какво става.

— Господине — започна Туки, — в този град има…

Но аз бях този, който накрая се осмели да изрече страшната дума, въпреки че изобщо нямах намерение да го сторя.

— Вампири, мистър Лъмли. Джерусалемс Лот е пълен с вампири. Разбирам, че едва ли ще ми повярвате, но…

Лъмли се взираше в мен, сякаш внезапно бях позеленял.

— Откачени — прошепна той. — И двамата сте откачени.

Обърна се, направи фуния с дланите си и изрева:

— ФРАНСИ! ДЖЕНИ!

Отново се запрепъва из снега, който стигаше до ръба на елегантното му палто. Погледнах приятеля си.

— Какво ще правим?

— Ще вървим след него — отговори Туки. Косата му беше пълна със сняг, действително приличаше на побъркан. — Нямаме право да го изоставяме, Бут.

— Прав си — отговорих.

Нагазихме в дълбокия сняг и се стараехме да не изоставаме от Лъмли. Но той ни се изплъзваше, защото бе много по-млад. Отклоняваше се от пътеката и като бик си пробиваше път през преспите. Артритът ужасно ме измъчваше, втренчих се в краката си и си заповтарях: „Още малко, още съвсем мъничко, по дяволите, продължавайте да вървите, продължавайте!“

Налетях право на Туки, който стоеше разкрачен в преспата. Главата му беше наведена, бе притиснал ръце към гърдите си.

— Туки, как си?

— Добре съм — отвърна приятелят ми и отпусна ръцете си. — Ще вървим след него — надявам се, че когато се умори, ще се вразуми.

Изкачихме някакво хълмче и в подножието му видяхме Лъмли, който отчаяно търсеше нови следи.

Горкият, едва ли щеше да види отново близките си. Вятърът навяваше сняг и следите щяха да бъдат заличени само след три минути, камо ли след няколко часа. Той вдигна глава и изкрещя: