Читать «Онази с косата» онлайн - страница 4

— Ти трябва да знаеш по-добре, Спанглър. Нали каза, че… как беше… че си запознат с историята на огледалото „Диайвър“. Никакви ужасии не са последвали. Не е имало нищо такова. Затова историята на „Диайвър“ не е във вестниците като диаманта „Кох-и-нор“ или проклятието на гробницата на Тутанкамон. Тя е прекалено земна в сравнението тях. Ти ме мислиш за глупак, нали?

— Да — каза Спанглър. — Сега може ли да се качим горе?

— Разбира се — каза разгорещено господин Карлин. Той се качи по стълбата и отвори капандурата. Чу се скръц-скръц-туп, когато капакът се вдигна от противотежестта и тогава господин Карлин изчезна в сенките. Спанглър го последва. Слепият Адонис се взираше неразбиращо след тях.

* * *

Таванската стая бе така гореща, сякаш всеки момент щеше да избухне. Осветяваше я само едно многоъгълно, обвито в паяжини прозорче, което филтрираше ярката светлина отвън до мръсен бял светлик. Огледалото бе подпряно под ъгъл към прозореца, така че улавяше по-голямата част от светлината и я отразяваше върху противоположната стена. Беше здраво захванато за дървена рамка. Господин Карлин не гледаше към него. Съвсем старателно погледът му го избягваше.

— Дори не си му метнал някакво покривало да го предпазиш от праха — каза Спанглър, за първи път видимо раздразнен.

— Мисля си за него като за око — каза господин Карлин. Гласът му продължаваше да е кух, съвсем изпразнен от съдържание. — Ако остане отворено, винаги отворено, може би ще ослепее.

Спанглър не му обърна никакво внимание. Той съблече сакото си, внимателно го сгъна така, че копчетата да са навътре и с безкрайна нежност започна да бърше праха от изпъкналата повърхност на огледалото. После отстъпи назад и го погледна.

Беше автентично. Нямаше съмнение. Всъщност, той никога не се бе съмнявал. Това бе прекрасен образец на неподражаемия гений на Диайвър. Натъпканото помещение зад гърба му неговото собствено отражение, полуизвърнатата фигура на Карлин — всичко беше ясно, ярко, почти триизмерно. Леко увеличителното свойство на огледалото, създаваше един малко изкривен ефект, който добавяше нещо като четвърто измерение. Беше…

Мисълта му се прекъсна, той усети нова вълна гняв.

— Карлин.

Но не получи отговор.

— Карлин, тъпако проклет, ти каза, че момичето не направило нищо на огледалото!

Никакъв отговор.

Спанглър се взря в него с леден поглед през огледалото.

— Има някаква лепенка в горния ляв ъгъл. Тя ли го пукна? За бога човече, говори!

— Ти сега виждаш Онази с косата — каза Карлин. Гласът му бе мъртвешки, съвсем безизразен. — На огледалото няма никаква лепенка. Сложи ръката си на това място … боже господи!

Спанглър уви ръкава на сакото около ръката си, протегна я и леко я притисна към огледалото.

— Виждаш ли? Нищо свръхестествено. Изчезна. Ръката ми го покри.

— Покри го? Усещаш ли лепенката? Защо не я отлепиш?

Спанглър внимателно вдигна ръка от огледалото и погледна в него. Всичко в него изглеждаше малко по-изкривено, странните ъгли на стаята сякаш се извиваха лудо и сякаш всеки момент щяха да се плъзнат в някаква невидима вечност. На огледалото нямаше тъмно петно. То нямаше никакъв дефект. Той усети как у него се надига някакъв нездрав ужас и се презря затова, че го изпитва.