Читать «Мъглата» онлайн - страница 86

Когато мъглата падна, много хора се бяха отбили встрани от пътя и до обяд стигнахме до Норт Уиндъм. Опитах да мина по Ривър Роуд, но шест километра по-надолу един мост, който пресичаше малък, но шумен поток, се беше срутил във водата. Трябваше да дам заден почти километър и половина, преди да намеря място, достатъчно широко, че да мога да обърна колата. В крайна сметка стигнахме до Портланд по шосе № 302.

Когато стигнахме, пресякох направо към бариерите. Стройно подредените кабини за събиране на таксите се бяха превърнали в безоки скелети от разбито армирано стъкло. Всички бяха празни. На плъзгащата се стъклена врата на една от тях, висеше скъсано яке с емблемата „Мейнски пътни власти“ на ръкава. То бе напоено с кръв. Откакто напуснахме супермаркета, не бяхме срещнали нито една жива душа.

Госпожа Реплър каза:

— Дейвид, пусни радиото.

Плеснах се по челото, ядосан на себе си, че толкова време не бях се сетил за радиото на „Скаута“.

— Недей така — каза госпожа Реплър строго. — Не можеш да мислиш за всичко. Ако се опиташ, ще полудееш и от теб няма да има никаква полза.

Нищо не хванах, освен пращенето на статичното електричество на дълги вълни, а на късите вълни нямаше нищо друго, освен гладка и зловеща тишина.

— Значи ли това, че никакви станции не работят? — попита Аманда. Знаех какво си мислеше, може би. Сега бяхме достатъчно на юг и трябваше да хващаме вече Бостънските станции. Но ако Бостън беше…

— Това нищо не значи — казах аз. — Това пукане на дълги вълни е от интерференцията. Мъглата влияе на радиосигналите.

— Сигурен ли си, че е само това?

— Да — казах аз, без никак да съм сигурен. Продължихме на юг. Крайпътните камъни отброяваха всяка миля, започвайки някъде откъм четиридесет. Когато стигнем до камък № 1, щяхме да сме на границата с Ню Хемпшир. По този път се придвижвахме по-бавно, много от шофьорите не се бяха отказали и на няколко места имаше верижни катастрофи. Няколко пъти трябваше да използвам междинната лента.

Около един без двадесет — бях започнал вече да огладнявам — Били ме хвана за лакътя.

— Татко, какво е това? Какво е това?

От мъглата се появи сянка и притъмня. Беше нещо високо като канара и идваше право към нас. Натиснах спирачките. Аманда, която дремеше, политна напред.

Появи се нещо, пак нищо друго не бих могъл да кажа със сигурност. Може би беше заради мъглата, която ни позволяваше само по един бегъл поглед върху нещата, но аз си мисля, че преди всичко има някои неща, които съзнанието ни отказва да приеме. Има неща като тъмнина и ужас — така както съм сигурен, че има такива красиви неща, — които просто не могат да минат през тясната врата на човешките възприятия.