Читать «Къщата на улица „Мейпъл“» онлайн - страница 4

— Както и аз — каза Трент. — Но много добре си спомням, че тогава сложиха. — Очите му се плъзнаха по десетсантиметровата пукнатина. — Металът в стената е нещо ново. Чудя се колко метал има вътре и докъде стига. Дали е само тук на третия етаж или…

— Или какво? — Лори го изгледа с широко опулени очи. Изведнъж почувства как я обзема неясното чувство на страх.

— Или пък е навсякъде по къщата — завърши Трент замислено.

След училище на следващия ден, Трент свика среща на четирите деца на Бредбъри. Началото бе малко трудно, тъй като Лиса обвиняваше Брайън, че е нарушил това, което тя нарече „истинска тържествена клетва“ и Брайън, който бе дълбоко смутен и обвини Лори, че е поставила под заплаха душата на майка си, като е казала на Трент. Въпреки че не бе ясно точно каква душа беше (семейство Бредбъри бяха унитарианци), изглежда бе сигурен, че Лори е осъдила душата на майка им на вечни мъки в ада.

— Добре — каза Лори — и ти трябва да поемеш част от вината, Брайън. Искам да кажа, че ти замеси и мама в тази работа. Трябваше да ме накараш да се закълна в името на Лу. Той спокойно може да си ходи в ада.

Лиса, която бе достатъчно малка и милозлива, че да не желае никой да отиде в ада, бе толкова разстроена от развитието на разговора, че започна да плаче.

— Моля всички за тишина — каза Трент и прегърна Лиса, докато тя възвърна самообладанието си. — Каквото е станало — станало, и според мен, слава Богу, че така е станало.

— Така ли мислиш? — попита Брайън. Ако Трент каже, че нещо е правилно, Брайън щеше да умре, но да го защити, това се разбираше от само себе си, но Лори се бе заклела в името на Мама.

— Изправени сме пред нещо много странно, което ще трябва да разследваме и ако продължим да губим времето си да спорим кой е бил крив, кой прав, че си е нарушил обещанието, никога няма да успеем да го свършим.

Трент погледна многозначително върху стенния часовник в стаята му, където се бяха събрали. Вече бе три и двадесет. Нямаше какво повече да каже. Майка им бе станала тази сутрин, за да направи закуската на Лу — две яйца, врели в продължение на три минути, с препечен пълнозърнест хляб и мармалад и това бе едно от многобройните му дневни изисквания — но след това отново легна и остана в леглото. Страдаше от ужасни главоболия, мигрени, които продължаваха два или даже три дни да ръмжат и ръфат безпомощния и често омагьосан мозък, преди да отшумят за около месец.

Тя не бе в състояние да ги види на третия етаж, но „Татко Лу“ бе съвсем различна история. Кабинетът му се намираше точно в коридора със странната пукнатина и те можеха да разчитат, че ще избегнат вниманието и любопитството му — само ако водят разследванията си докато го няма. Точно това означаваше съсредоточения върху часовника поглед на Трент.

Семейството се бе върнало в Щатите цели десет дни, преди Лу отново да започне да преподава, но веднъж щом се озовеше в радиус от петнадесетина километра от Университета, той не можеше да остане далеч от него, така както риба не би могла да живее без вода. Той бе излязъл веднага след като се наобядва, с куфарче различни документи, които бе събрал от различни исторически места в Англия. Бе казал, че ще ги разхвърли по различните си досиета. Трент помисли, че с това искаше да каже, че ще ги натъпче в едно от чекмеджетата на бюрото си, след това ще заключи кабинета си и ще отиде в преподавателското кафене на историческия факултет и ще клюка с приятелчетата си… само че Трент бе открил, че когато си преподавател в колеж, хората ще те помислят за голям тъпак, ако имаш приятели. Редно е да казваш, че те са твои колеги. Така че се бе разкарал оттук, и това бе добре, но можеше да се върне по всяко време между този момент и пет часа, и това бе зле. Въпреки това разполагаха с известно време и Трент бе решен да не го прекарат в спорове кой в какво и пред кого се е заклел.