Читать «Крауч Енд» онлайн - страница 5

— Лони! — крещеше тя. — О, моля ви, помогнете ми! Те хванаха Лони!

Пакистанката се обърна към американката, спокойно я измери с поглед, след което отново се завъртя към сержант Реймънд и поднови разказа си за откраднатата чанта.

— Госпожо — започна Фарнъм.

— Какво се случва всъщност там при вас? — прошепна младата жена. Тя едва си поемаше дъх и гърдите й конвулсивно се надигаха и спадаха, Фарнъм забеляза неголяма драскотина на лявата й буза. Красиво малко птиченце с прелестни гърдички — малки, но високи и стегнати — и пищен облак от златисто-кестеняви коси. Бе облечена скромно, но достатъчно скъпо. На една от обувките й беше счупено токчето.

— Какво се случва всъщност там при вас? — повтори тя. — Чудовища.

Пакистанката отново я погледна и се усмихна. Имаше прогнили зъби. Усмивката й се изпари моментално, като по магия, когато в ръцете й се озова бланката „Изгубена и открадната собственост“, която Реймънд й бе подал.

— Направи кафе за дамата и го отнеси в стая номер три — каза Ветър. — Вие не искате ли кафе, госпожо?

— Лони — промълви американката. — Знам, че е мъртъв.

— Не се тревожете за нищо, госпожо, елате със стария Тед Ветър и бързо ще решим вашия проблем — каза той, помагайки й да се изправи. Жената продължаваше да говори с тих, стенещ глас, докато той я водеше по коридора, обгърнал с едната си ръка талията й. Тя понакуцваше заради счупеното си токче.

Фарнъм приготви кафето и го донесе в стая номер три — обикновено бяло помещение, в което имаше изподраскана маса, четири стола и голям съд за вода в ъгъла. Ветър постави чашката пред американката.

— Ето, госпожо — каза той. — Това може да ви поуспокои малко. Ако искате захар.

— Не мога да пия това — прошепна тя. — Не мога — в този момент жената стисна порцелановата чаша — отдавна забравен сувенир от Блекпул — с двете си ръце, сякаш опитвайки се да се стопли. Ръцете й трепереха и на Фарнъм му се искаше да й каже да постави чашата на масата, за да не разлее кафето и да си изгори пръстите.

— Не мога — отново промълви тя. После поднесе чашата към устните си, все още стискайки я с двете си ръце, досущ както правят децата, когато пият бульон, и започна да пие. Когато погледът й срещна техния, той беше детски поглед — смутен, изморен, умоляващ и в същото време поддържащ дистанция. Като че ли случилото се я бе потресло още в младостта й, все едно някаква невидима ръка се бе спуснала от небето и бе отнесла последните двайсет години от живота й, оставяйки в тази малка бяла стаичка за разпити в Крауч Енд едно дете, облечено в дрехите на възрастен американец.

— Лони — прошепна тя. — Чудовища. Ще ми помогнете ли? Можете ли да ми помогнете? Моля ви, помогнете ми! Може би все още е жив. Може би. Аз съм американска гражданка! — внезапно извика тя и после, сякаш бе казала нещо срамно, избухна в ридания.