Читать «Краят на цялата бъркотия» онлайн - страница 8

Каза го небрежно, сякаш между другото, но забелязах, че майка ми го изгледа с оня странен замислен изпитателен поглед, с който го наблюдаваше през последните две седмици. Нито татко, нито аз подозирахме нещо, но мисля, че мама знаеше, че иглата на компаса на Боби най-накрая е спряла своите колебания и е посочила в една единствена посока.

— Защо са толкова пошли? — попитах аз на свой ред. — Трябва ли да ти отговоря?

— Някой трябва да ми отговори — каза той. — И то доста скоро, като гледам как се развиват нещата.

— Те се развиват по начина, по който винаги са се развивали — казах аз — и мисля, че това става, тъй като хората са създадени такива — пошли и долни. Ако трябва да обвиняваш някого, обвини Бога.

— Това са глупости. Изобщо не ти вярвам. Дори тази тъпотия с двойния X-хромозом се оказа пълна глупост в края на краищата. Само не ми излизай с номера като икономическа принуда, конфликт между имащи и нямащи, тъй като това също не може да обясни нищо.

— Първородният грях — казах аз. — Той работи за мен — това е добра идея и ти можеш да се облегнеш на нея.

— Добре — каза Боби — може би е първородният грях. Но какъв е инструментът, бате? Задавал ли си си някога този въпрос?

— Инструментът ли? Какъв инструмент? Не разбирам какво искаш да кажеш?

— Мисля, че е водата — каза Боби замислено.

— Какво каза?

— Водата. Нещо във водата.

Той ме погледна.

— Или пък нещо, което го няма в нея.

На следващия ден Боби замина за Уоко. Не го видях, докато един ден той не се появи в моя апартамент с една обърната наопаки фланелка с надпис „Мъмфорд“ на нея и с две стъклени кутии в ръка. Това бе три години по-късно.

— Здрасти, Хауи — каза той, като влезе и ме потупа безгрижно по рамото, сякаш бяха минали само три дни.

— Боби! — изкрещях и разперих ръце, за да го прегърна в мечешките си обятия. Почувствах как в гърдите ми се забиха остри ръбове и чух сърдито жужене.

— И аз се радвам да те видя — каза Боби, — но по-спокойно. Плашиш туземците.

Бързо се дръпнах назад. Боби остави голямата кафява книжна торба, която носеше и свали от рамо пътната си чанта. След това внимателно извади стъклените кутии от чантата. В едната имаше гнездо от пчели, в другата гнездо от оси. Пчелите вече се успокояваха и се завръщаха към някакво свое предишно занимание, но осите очевидно бяха нещастни от цялата тази работа.

— Добре, Боби — казах аз. Погледнах го и се усмихнах. Не можах да се спра. — Какво смяташ да постигнеш този път?

Той разтвори чантата и извади буркан от майонеза, наполовина пълен с прозрачна течност.

— Виждаш ли това? — попита той.

— Да. Прилича или на вода или на бяла светкавица.

— Всъщност е и двете, ако можеш да го повярваш. Извира от един артезиански кладенец, край малък град на шестдесет километра източно от Уоко и преди да го дестилирам в този концентрат, беше двадесет литра течност. Имам един малък дестилационен апарат, който работи там, Хауи, но не мисля, че правителството ще ме преследва някога за това. — Той се усмихваше и сега усмивката му стана още по-широко. — Въпреки че това е само вода, това е най-голямата бомба, която човешката раса някога е виждала.