Читать «Дългата разходка» онлайн - страница 2

— Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът…

— Майорът ще… — понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. — Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и паркира наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка като също не си взе.

— Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнадесет Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си — да го спре преди да го сграбчи в желязната си хватка машината наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера.

Той сложи ръка на рамото й.

— Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз… — той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. — Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.

— Не е — прекъсна го тя, готова да се разплаче. — Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре…

— Да, но го няма, нали? — прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите… ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

— Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо — той се усмихна насила. — Нали? Така си е — отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав, просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше ярко синьо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

— Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки — тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.

— Аха — той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето.

— Сбогом, мамо.

— Сбогом, Рей. Бъди добро момче.

Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнадесет годишно момче, объркано и самотно сред непознати.