Читать «Движещият се пръст» онлайн - страница 24

— Вай казва, че зная отговорите на всички въпроси — каза Хауърд. — Но тя греши. — И бавно протегна ръцете си напред.

О’Баниън коленичи пред него и бързо щракна едната гривна на белезниците около дясната му ръка.

— Коя е Вай?

— Жена ми — каза Хауърд. Неговите пусти, блеснали очи гледаха право в очите на О’Баниън. — Тя никога не е имала проблеми да си свърши работата, докато в банята има някой друг, нали разбирате? Сигурно би го направила, докато и вие сте в банята.

В главата на полицай О’Баниън започна да се заражда една ужасяваща и въпреки това странно вероятна идея: че този странен дребен човечец е убил жена си с градинарски ножици и след това е разтворил тялото с препарат за отпушване на умивалници — и всичко това, само защото тя не искала да излезе от банята, докато той се е опитвал да пусне една вода.

Той щракна и другата гривна на белезниците.

— Жена си ли убихте, господин Митла?

За един миг Хауърд изглеждаше почти изненадан. След това пак се отпусна и изпадна в онова странно състояние на апатия.

— Не, — каза той. — Вай е в кабинета на доктор Стоун. Днес ще изваждат всички горни зъби на някакъв пациент. Вай каза, че това е мръсна работа, но все някой трябва да я свърши. Защо да убивам Вай?

Сега, след като бе сложил белезниците на ръцете на този тип, О’Баниън се почувства малко по-добре, усещаше, че има повече контрол върху ситуацията.

— Всичко изглежда така, сякаш сте видели сметката на някого.

— Това беше просто един пръст — каза Хауърд. Продължаваше да стои с протегнати напред ръце. Една светлинна премина по веригата от едната гривна на белезниците до другата, като течно сребро. — Но на всяка ръка има повече от един пръст. Ами собственикът на ръката? — Очите на Хауърд опипаха банята, която не изглеждаше повече сумрачна, вече се беше изпълнила със сенки. — Аз му казах да заповяда по всяко време — прошепна Хауърд — но тогава просто бях изпаднал в истерия. Реших, че… повече няма да мога. Разбирате ли, той растеше. Растеше, когато се издигна във въздуха.

Изведнъж нещо изплиска в затвореното гърне на тоалетната. Очите на Хауърд бързо се насочиха в тази посока. Погледът на О’Баниън също. Плисъкът се чу още веднъж. Звучеше така, сякаш там вътре скачаше пъстърва.

— Не, аз съвсем определено не бих използвал тоалетната — каза Хауърд. — Ако бях на Ваше място, щях да се стискам, господин полицай. Ще се стискам колкото е възможно повече и след това ще си свърша работата на алеята встрани от сградата.

О’Баниън потрепери.

Дръж се, момче — каза си той строго. Дръж се, защото в противен случай ще превъртиш като този тук. Той се изправи и отиде да провери тоалетната.

— Лоша идея — каза Хауърд. — Наистина лоша идея.

— Точно какво се е случило тук, господин Митла? — попита О’Баниън. — И какво точно сте скрили в тоалетната?

— Какво се е случило ли? Приличаше на… на… — заглъхна гласът на Хауърд и тогава той започна да се усмихва. Беше усмивка на облекчение… но очите му все се връщаха към затворения капак на тоалетната. — Приличаше на „Заплаха“ — каза той. — Беше точно като финала на „Заплаха“. Категория „Необяснимото“. Последният въпрос в „Заплаха“ е „Защо понякога и на най-свестните хора им се случват ужасни неща?“ И знаете ли какъв е последният отговор в играта „Заплаха“, господин полицай?