Читать «Човекът, който не се ръкуваше» онлайн - страница 7

Всичко бих дал, за да разбера, но в крайна сметка най-важни са резултатите, нали?

Когато Дейвидсън дръпна ръцете си от мизата, Брауър се протегна да го придърпа. В този момент лицето на Дейвидсън се озари от приятелско благоразположение и той дръпна ръката на Брауър от масата и здраво я стисна.

— Великолепна игра, Хенри, направо великолепна. Мисля, че досега…

Брауър го прекъсна с висок, женски писък, който прозвуча ужасяващо в мъртвата тишина на игралната зала и се отдръпна назад. Чиповете и банкнотите се разпиляха във всички посоки, за малко масата щеше да се прекатури.

Ние всички замръзнахме при внезапния обрат на нещата и не можехме да се помръднем. Брауър залитна встрани от масата, с протегната напред ръка, като някаква мъжка версия на лейди Макбет. Беше побелял като мъртвец, а неподправения ужас, изписан на лицето му, просто не можеше да се опише. Усетих, че през тялото ми преминава такава кошмарна тръпка, каквато никога не бях изпитвал, дори и досега, даже когато ми донесоха телеграмата с новината за смъртта на Розали.

Тогава той започна да стене, един ужасен кух звук, като в крипта. Спомням си как си помислих: Боже господи, този е съвсем луд, а той промърмори нещо съвсем странно: Копчето… забравил съм копчето на колата… О, Боже, толкова съжалявам! — И той избяга по стълбите към централното фоайе.

Аз първи дойдох на себе си. Скочих от стола си и хукнах след него, оставяйки Бейкър Уайлдън и Дейвидсън, седнали около огромната купчина пари, които Брауър беше спечелил. Те приличаха на статуи от времето на инките, които вардят племенното съкровище.

Външната врата продължаваше да се люлее напред-назад и когато изскочих на улицата видях, че Брауър е застанал на бордюра и безуспешно се опитва да хване такси. Когато ме видя, той се сви толкова нещастно, че не можах да не изпитам жал, премесена с учудване.

— Хей — казах аз. — Почакай! Много съжалявам за това, което направи Дейвидсън и съм сигурен, че не го е направил нарочно. Както и да е, ако трябва да си отидете заради това, значи трябва да си отидете. Но оставихте голяма сума пари, които трябва да си вземете.

— Не трябваше въобще да идвам — простена той. — Но имах такава голяма нужда от някакъв вид човешко общуване, че аз… аз… — Без въобще да помисля, протегнах ръка да го докосна — съвсем естествен жест на едно човешко същество към друго, което е нещастно — но Брауър се дръпна настрана от мен и извика: — Не ме пипайте! Един не стига ли? Боже господи, защо просто не умра.

Изведнъж трескавият му поглед се спря на едно бездомно куче, с хлътнали хълбоци и крастава, протрита козина, което вървеше от другата страна на пустата, утринна улица. Езикът на кучето бе провиснал и то вървеше, предпазливо накуцвайки на три крака. Предположих, че търси кошчета за смет, за да ги събори и да тършува в тях.