Читать «Бележки (Кошмари и съновидения)» онлайн - страница 5

Посвещение — В продължение на много години след като бях срещнал и се бях отвратил от един, вече мъртъв, известен писател, когото няма да назовавам тук, аз се измъчвах от въпроса защо някои много талантливи хора са такива лайна при лична среща — сексуални маниаци, които обичат да опипват минаващите покрай тях жени, расисти, самодоволни тежкари със самочувствието на някакъв елит или пък жестоки шегаджии. Не казвам, че повечето от талантливите хора се държат по този начин, но съм срещнал достатъчно такива, включително и споменатия несъмнено голям писател, и се чудя защо е така. Този разказ бе написан в усилие да отговоря на този въпрос по задоволителен за мен начин. Не успях да намеря отговор и в този смисъл усилията ми бяха напразни, но поне успях да формулирам собственото си вълнение и тревога и в дадения случай считам, че е това е достатъчно.

От политическа гледна точка това не е съвсем правилен разказ и мисля, че много читатели, конто искат да бъдат плашени от същите удобни стари караконджули и забавни демони, сигурно ще бъдат възмутени като го прочетат. Надявам се, че ще бъде така, от доста време се занимавам с тази работа, но ми харесва да мисля, че все още не съм готов за стария люлеещ се стол. Разказите от „Кошмари и съновидения“ са, в преобладаващата си част, от вида, който критиците класифицират (и за съжаление прекалено често отричат) като истории на ужаса, а за истинската история на ужаса се предполага, че е като зло куче от крайните квартали, което ще ви ухапе, ако се приближите прекалено близко. Мисля, че този разказ хапе. Трябва ли да се извинявам за това? Вие как мислите? Именно рискът да бъдете ухапани — не е ли той причината, поради която държите тази книга? Мисля, че причината е рискът. И ако започнете да се отнасяте към мен като към добрия стар чичо Стиви, някакъв Род Сърлинг от края на века, аз ще се старая да ви ухапя още повече. С други думи, искам поне малко да ви е страх всеки път, когато влизате в моята гостна. Искам да се чувствате несигурни докъде ще стигна и какво ще направя в следващия момент.

След като ви казах всичко това, нека само да добавя, че ако наистина мислех, че „Посвещение“ се нуждае от защита, никога нямаше да го предложа за публикуване. Разказ, който не може да се защити сам, не заслужава да бъде публикуван. Марта Роузуол, скромната камериерка, побеждава в тази битка, а не Питър Джефърис, прехваленият писател и това би трябвало да подскаже на читателя на чия страна са моите симпатии.

О, има и нещо друго. Струва ми се, че този разказ, първоначално публикуван в 1985 година, бе генерална репетиция за романа, наречен „Долорес Клейборн“ (1992).