Читать «Баба» онлайн

Стивън Кинг

Баба

Майката на Джордж отиде до вратата, поколеба се малко, върна се и разроши косата му.

— Не искам да се тревожиш — каза тя. — Всичко ще бъде добре. И баба ти също.

— Разбира се, всичко ще е наред. Кажи на Бъди да го раздава мразокръвно.

— Моля?

Джордж се усмихна.

— Да се държи хладнокръвно.

— О, много смешно. — Тя отвърна на усмивката му с разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно. Джордж, сигурен ли си…

— Всичко ще бъде добре.

Сигурен ли си какво? Сигурен ли си, че не те е страх да останеш сам с баба? Това ли щеше да попита тя?

Ако това беше въпросът, отговорът щеше да е не. Все пак той вече не беше на шест години, както когато бяха дошли в Мейн да се грижат за баба и той плачеше от ужас, когато баба протягаше тежките си ръце към него от белия пластмасов стол, който винаги миришеше на пържените яйца, които тя винаги ядеше и мекия, приятен прах, който майката на Джордж втриваше в отпуснатата й, сбръчкана кожа. Тя протягаше слоново-белите си ръце, искаше той да се приближи до нея и да бъде прегърнат от това огромно, тежко, старо, слоново-бяло тяло. Бъди се бе доближил до нея, беше прегърнат в сляпата прегръдка на баба, и Бъди беше оживял… но Бъди беше две години по-голям.

Сега Бъди си беше счупил крака и беше в болницата в Люистън.

— Имаш телефонния номер на доктора, ако нещо не е в ред. Което, надявам се няма да стане. Ясно?

— Разбира се — каза той и преглътна нещо сухо в гърлото си. Усмихна се. Дали усмивката се получи добре?

Разбира се. Разбира се, че се получи. Той вече не се плашеше от баба. В края на краищата той вече не беше на шест. Мама отиваше да види Бъди в болницата, а той щеше да остане тук и да го раздава хладнокръвно, ще остане малко с баба. Няма проблеми.

Мама пак отиде до вратата, пак се поколеба, пак се върна, с онази разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно.

— Ако се събуди и поиска чая си…

— Зная — каза Джордж, виждайки колко изплашена и разтревожена е тя под разсеяната си усмивка. Тя се тревожеше за Бъди, Бъди и неговите тъпи уроци по езда. Инструкторът се беше обадил и беше казал, че Бъди се ударил по време на състезанията и първия момент, когато Джордж бе разбрал за това (той току-що се бе върнал от училище и ядеше бисквити с чаша какао) бе, когато майка му хлъцна смешно, и каза: Ударил? Бъди? Лошо ли?

— Всичко знам, мамо. Всичко ми е ясно. Набих си го в главата. Никакво шубе. Хайде, върви.

— Ти си добро момче, Джордж. Не се страхувай. Нали вече не с плашиш от баба?

— Ах-ах — каза Джордж. Усмихна се. Усмивката му май се получи добре, усмивка на човек, който го раздава хладнокръвно, никакво шубе, набил си е всичко в главата, усмивката на човек, който определено вече не е на шест.

Той преглътна. Страхотна усмивка, но зад нея, дълбоко в тъмнината зад усмивката, гърлото му беше пресъхнало. Имаше чувството, че гърлото му е облепено с вата.

— Кажи на Бъди, че съжалявам, дето си е счупил крака.

— Ще му кажа — каза тя и пак отиде до вратата. Следобедното слънце косо надничаше през прозореца. — Добре, че направихме спортна застраховка, Джорджи. Не знам какво щяхме да правим, ако нямахме.