Читать «Древноиндийската култура» онлайн - страница 186

Колкото и спорни да са писмените доказателства, ние вече знаем, че Шива като божество се почита от населението, известно като носител на културата от Долината на Инд. Той е страшно божество, фалическо по изображение, почитан с омилостивяващи ритуали. Почитателите на линга, фалоса, главната емблема на шиваизма, се порицават от Ригведа и срещу тях се търси намесата на Индра. Разкриването на няколко предисторически реликви с фалически характер от различни части на страната, в това число и в халколитните археологически находища Харапа и Мохенджодаро, показва, че фалическият култ, свързан с шиваизма, е широко разпространен в предведическа Индия.

От друга страна, Шива като имена божество е неизвестен на древните ведически химни, макар с него да се обозначава едно от многобройните племена. Всичко това навежда на мисълта, че Шива е чуждо на ведическата култура божество. Името му обаче постепенно започва да се употребява, за да обозначи ведическия бог Рудра, бог на ужасите, който трудно се поддава на омилости-вяване. Още в ранни ведически времена се стига до сливане на двете божества под името Рудра-Шива, като Рудра от Ригведа определя в решителна степен характера на по-новия бог. Последният носи лък и стрели, като по-късният Шива е украсен с огърлици. Концепцията за него постепенно се разширява, особено след появата на Тайттирия-самхита, която събира в едно всички концепции от ранната ведическа епоха. Тя поставя началото на ново развитие, което намира своята най-висока точка в Шветашватара-упанишада. Това, че някои черти на неарийската религия, в случая фали-ческият символ, са запазени в шиваизма, макар характерът на Рудра да е от решаващо значение за тази симбиоза, не бива да ни учудва. В действителност приемането и включването на някои чужди вярвания са цената за разпространение на всяка религия. Тук е мястото да отбележим, че т.нар. „тантрически ритуали“ нямат пряка връзка с фалическия култ на завареното население, че линга е символ на Шива, надживял времето, което ги разделя. И още нещо: догмите на шиваизма за трите същности — бог, душа и обвързаност, т.е. идеята за прераждането, се набелязват още в твърде ранната Шатаруд-рия-самхита. В началото шиваизмът изпитва известно влияние от страна на Самкхя и практиката на Йога, но по-късно развива свои собствени черти.

Махабхарата свидетелствува, че учението на сектата пашупата — най-старата форма на шиваизма, разпространена в Северна Индия, най-напред се проповядва от Шива-Шрикантха, вероятно човешко, а не митично същество, което по-късно започва да се смята за аватара на Шива. Негов — може би непряк последовател — е Лакулиша, живял по всяка вероятност по време на Патанджали. За няколко века до времето на Гуптите Пашупата натрупва значителна литература, наречена агама, чиито текстове продължават да се допълват и развиват по-късно. Според някои учени тези произведения са стари колкото брахманите, а може би и по-стари. За шиваизма те имат същия авторитет като Ведите. Според преданието те съдържат сто хиляди стиха, Някои са написани под формата на диалог между Шива и неговата сподвижница Ума. Една част от тях дискутира философията на шиваизма, друга се занимава с ритуалите, където музиката, архитектурата, танцът, скулптурата заемат особено важно място. Агамите следват логическата система на Няя-Вайшешика, но класификацията на таттвите, основните принципи, се базира на Самкхя. Всъщност двадесет и четирите таттви на Самкхя и дванадесетте собствени на шиваитите стават основата на шиваистката философия. Идейното и култовото развитие на шиваизма под формата на Пашупа-та до времето на Пураните може да бъде проследено именно чрез тази литература. Даже терминологията на шиваизма не би могла да бъде разбрана без тях.