Читать «Четиринадесето пътешествие» онлайн - страница 7

Станислав Лем

— Нека се пенжи, това няма да му помогне. Иначе ще настъпи хаос. Нали от години вече трансмутираме всякакви типове, за да има повече сепулки!

Обзет от любопитство, доближих несъзнателно двамата ардрити, но те се отдалечиха мълчаливо. Странно, че едва след този случай започнах да чувам все по-често думата „сепулки“. Крачех по тротоарите в стремежа си да се потопя в нощния живот на метрополията и сред минаващите край мене тълпи долавях загадъчната дума, ту произнесена с приглушен шепот, ту извикана страстно. Можеше да се прочете върху сферите за обяви, които съобщаваха за разпродажби и търгове на редки сепулциани, и в огнените неонови реклами, които предлагаха да се купят модни сепулкарии. Напразно мислех какво може да е това. Накрая, когато около полунощ се ободрявах с чаша курделска сметана в бара на осемдесетия етаж на универсалния магазин, а някаква ардритска певица запя шлагера „Сепулко моя малка“, любопитството ми нарасна до такава степен, че попитах минаващия келнер къде мога да си купя една сепулка.

— Отсреща — отговори той машинално, докато пишеше сметката ми. След това ме погледна внимателно и леко потъмня. — Сам ли сте? — попита.

— Да. Защо?

— А, нищо. За съжаление нямам дребни.

Отказах се от рестото и слязох с асансьора долу. Наистина, точно срещу мене видях огромна реклама за сепулки, така че бутнах стъклената врата и се намерих в празен по това време магазин. Приближих се до щанда и помолих с престорена флегматичност за една сепулка.

— За какъв сепулкарий? — попита продавачът, като слезе от закачалката си.

— Ами за какъв… за обикновен — отвърнах аз.

— Как така за обикновен? — удиви се той. — Продаваме само сепулки с отсвирване…

— Дайте ми тогава една, моля…

— А къде ви е качежът?

— Ами, хм, не си го нося…

— Как тогава ще я вземете без жена си? — каза продавачът, като ме гледаше изпитателно. Потъмняваше бавно.

— Не съм женен — казах непредпазливо.

— Не… сте… женен?… — заекна почернелият продавач, като ме гледаше ужасено. — И искате сепулка?… Без да сте женен?…

Трепереше с цялото си тяло. Изскочих бързо на улицата, хванах един свободен ебрет и яростно казах да ме закара в някое нощно заведение. Еборетът ме остави пред „Мирниндраг“. Тъкмо влязох и оркестърът престана да свири. Вътре висяха може би над триста посетители. Промъквах се през тълпата и се оглеждах за свободно място, когато изведнъж някой ме повика. Бях щастлив да видя позната физиономия, един търговски пътник, с когото се бях запознал някога на Автропия. Висеше с жена си и дъщеря си. Представих се на дамите и започнах да забавлявам с приказки вече доста развеселената компания, която ставаше от време на време, за да се потъркаля по паркета под звуците на танцовата музика. Съпругата на моя познат ме молеше така горещо, че в края на краищата се реших да се включа и аз. Прегърнахме се силно и се затъркаляхме четиримата в огнена мамбриния. Честно казано, малко се понатъртих, но правех мила физиономия по време на неприятната игра и се преструвах на възхитен. Когато се връщахме към масата, задържах на пътеката моя познат и го попитах на ухо за сепулките.