Читать «Четиринадесето пътешествие» онлайн - страница 14

— Какво стана с мене? — попитах шепнешком съседката си.

— Моля? А, един метеор ви смачка, но не сте изгубили нищо от представлението, защото онези двамата играха безобразно. Скандално е обаче, че за вашата резерва трябваше да пращат чак до ГАЛАКС — прошепна в отговор любезната ардритка.

— Каква резерва? — попитах, като почувствах, че ми причернява пред очите.

— Ами че вашата…

— А къде съм аз?

— Как така къде? В театъра. Лошо ли ви е?

— Аз ли съм резервата?

— Да, разбира се.

— А къде е този, който беше тук преди това?

Седящите пред нас започнаха да шъткат силно и моята съседка млъкна.

— Една дума, моля ви, госпожо — прошепнах тихо, — къде отиват тези… е… вие знаете…

— Тихо! Какво има? Не пречете, ако обичате! — обаждаха се все по-силно от разни посоки. Оранжев от гняв, моят съсед започна да вика разпоредителите. Изскочих навън полузамаян, върнах се с първия еборет в хотела и се огледах внимателно в огледалото. Вече се бях поокуражил малко, защото изглеждах съвсем като преди, но като се взрях по-старателно, направих ужасяващо откритие. Ризата ми беше облечена наопаки, а копчетата закопчани както дойде — явно доказателство, че тези, които са ме обличали, нямат никакво понятие от земни дрехи. На всичко отгоре изтръсках от чорапа си парче останала в бързината опаковка. Дъхът ми спря. Телефонът внезапно звънна…

— Търся ви вече за четвърти път — обади се момичето от КККС, — професор Зазул иска да се видите днес.

— Кой? Професорът ли? — повторих аз, като събирах с най-голямо усилие мислите си. — Добре, а кога?

— Когато пожелаете, може и веднага.

— Тогава отивам при него още сега! — реших се внезапно аз. — И… моля да ми приготвите сметката.

— Отивате ли си вече? — учуди се момичето от КККС.

— Да, налага се. Не се чувствам добре! — поясних и оставих слушалката.

Преоблякох се и слязох долу. Под въздействието на последните събития казах адреса на професора, без дори да трепна, макар че един метеор направи хотела на парчета точно когато сядах в еборета. Професорът живееше в един краен градски квартал, сред приятно сребреещи възвишения. Спрях еборета доста далече от дома му, щастлив да се поразходя след нервното напрежение през последните часове. Вървях по пътя и видях нисък стар ардрит, който караше без да бърза нещо като количка с капак. Той ме поздрави учтиво и аз му отвърнах. Тръгнахме заедно. Зад завоя се показа живият плет, разположен около дома на професора. Оттам към небето се издигаха разпокъсани облаци дим. Ардритът, който вървеше с мене, се спъна и тогава под капака се чу глас: