Читать «Двадесет и четвърто пътешествие» онлайн

Станислав Лем

Двадесет и четвърто пътешествие

На хиляда и шестия ден, след като напуснах слънчевата система, която се намира в мъглявината Нереида, видях на екрана на ракетата петънце, което се опитах да изтрия с велурено парцалче. Поради липса на друго занимание лъсках и чистих екрана цели четири часа, докато не ми стана ясно, че петънцето е планета, която расте с голяма бързина. Като обиколих небесното тяло, доста учуден видях, че обширните му континенти са покрити с правилни геометрични фигури и орнаменти. Кацнах с необходимата предпазливост сред една истинска пустиня. Покриваха я малки кръгли плочки с диаметър може би половин метър. Твърди и блестящи като струговани, те се простираха в дълги редици на различни страни и образуваха фигурите, които бях видял преди това от значителна височина. Веднага след края на първоначалните проучвания седнах зад кормилото и се издигнах в простора. Полетях ниско над повърхността и се мъчех да разгадая тайната на плочките, които страшно ме заинтригуваха. По време на двучасовия полет открих един след друг три огромни красиви града. Спуснах се на площада на единия от тях, но той беше напълно безлюден. Къщи, кули, площади — всичко беше замряло, никъде нито следа от живот, никакви признаци на насилие или стихийно бедствие. Полетях нататък все по-смаян и объркан. Видях някаква блестяща сграда, около която се движеше нещо, и кацнах. На каменистата равнина се издигаше дворец, целият блестящ, сякаш изсечен от един-единствен диамант. До златистите му врати водеха широки мраморни стълби. В подножието им се суетяха десетина непознати ми същества. Погледнах ги отблизо и стигнах до извода, че ако не ме лъже окото, несъмнено са от естествен произход, плюс това толкова приличаха (особено отдалече) на хора, че ги нарекох Animal hominiforme. Имах названието готово, защото по време на пътуването си бях измислил различни имена, за да ми бъдат в запас при подобни случаи. Animal hominiforme беше наистина на място, защото съществата ходеха на два крака, имаха ръце, глави, очи, уши и уста. Наистина, устата им се намираха по средата на челото, ушите на врата (и то по две от двете страни), а очите им направо бяха десет, наредени като зърна от броеница по бузите им, но на мене, пътешественик, който е открил при своите експедиции най-необикновени същества, те удивително ми приличаха на хора.

Като приближих до тях на благоразумно разстояние, попитах какво правят. Те не отговориха, оглеждайки се старателно в диамантените огледала, които се издигаха при най-долното стъпало на стълбите. Опитах се да прекъсна заниманието им един път, втори, трети, накрая видях, че това не дава никакви резултати, изгубих търпение и разтърсих енергично единия от тях за рамото. Тогава всички се обърнаха в моя посока и сякаш едва сега ме видяха, гледаха с известна почуда ту мене, ту моята ракета, след което ми зададоха няколко въпроса, на които отговорих с удоволствие. Тъй като постоянно прекъсваха разговора, за да се поогледат в диамантените огледала, се опасявах дали ще мога да ги разпитам както трябва, но в края на краищата успях да склоня един от тях да задоволи добросъвестно моето любопитство. Седнахме с индиота (защото ми каза, че се наричат индиоти) на камъните близо до стълбите. Радвах се, че точно той е мой събеседник, защото беше доста умен — издаваше го блясъкът на десетте очи, които горяха посред бузите му. Като метна уши върху раменете си, той ми описа историята на своите земляци по следния начин: