Читать «Оглед на място» онлайн

Станислав Лем

Оглед на място

I. В Швейцария

Като кацнах на Кейп Канаверал, дадох ракетата на ремонт и започнах да мисля за отдих сред природата. След едно толкова дълго пътешествие ми се полагаше почивка. Земята прилича на малка точка само от Космоса, като кацнеш на нея обаче, се оказва голяма. А почивката не е въпрос единствено на красива местност, но и на съответна предпазливост. Затова отидох при един братовчед на професор Тарантога, който има мъдрия навик да не чете ежедневната преса веднага, а чак след няколко седмици, когато отлежи. Исках да си избера място за летуване, като се посъветвам с познат човек, вместо да използвам някоя обществена библиотека. Да пресичаш магнитните полета на Галактиката не е шега работа. Костите вече доста ме наболяват. Обажда се и коляното, което си изкълчих в Хималаите, когато алуминиевото столче се счупи под мене в лагера. За ревматизма е най-подходящо някое сухо и горещо място, в климатичен, разбира се, а не във военен смисъл. Както обикновено, Близкият Изток не ми влизаше в сметките. При арабите е все същият миш-маш от държави, които се сближават, разединяват, обединяват и воюват по разни причини, които вече дори и не се опитвам да разбера. Слънчевите южни склонове на Алпите биха ми се отразили добре, но там кракът ми вече няма да стъпи, откакто ме отвлякоха в Торино като дъщеря на херцог ди Кавали или може би ди Пиедимонте. Така и не се изясни кой точно. Бях дошъл за конгреса на астронавтите, заседанието свърши след полунощ, сутринта трябваше да летя за Сантяго, заблудих се с колата, не можах да намеря хотела и влязох в някакъв подземен паркинг, за да дремна поне зад кормилото. Истина е, че единственото свободно място беше заградено с някакви разноцветни ленти, май за да отбележат, че дъщерята на херцога се е омъжила за някого, но не знаех нищо такова, а и какво ли значение можеше да има това в един часа през нощта. Най-напред натъпкаха в устата ми парцал и ме вързаха, после ме сложиха в някакъв сандък, изкараха колата на улицата, натовариха я на едно голямо полуремарке, с каквито возят новите заводски автомобили, и ме откараха в своето убежище. Вярно е, че съм мъж, но днес полът не може да се различи от пръв поглед, не нося брада, красив съм, така че ме измъкнаха от багажника в подножието на великолепна планинска панорама и ме отведоха една в самотна хижичка. Пазеха ме две горили на смени, през прозореца се виждаха снеговете на Алпите, но нямаше, разбира се, никакво печене на слънце, нищо такова. Играех на пулове с мургавия мустакат мъж, защото не му стигаше мозъкът за шах, а другият, без мустаци, но с брада, имаше неприятния навик да ме нарича антрекот. Намек за съдбата ми, ако херцогът и херцогинята не платят откупа. Вече знаеха, че нямам нищо общо със семейство ди Кавали или ди Пиедимонте, но това изобщо не им направи впечатление, защото заместващите отвличания бяха станали нещо обичайно. Няколко пъти похитители бяха отвлекли деца по грешка и родителите на истинските жертви бяха помогнали на по-бедните да платят откупа. После това се пренесе и върху възрастните. Немците го нарекоха eine Ersatzentfuhrung, а те разбират от тези работи. За съжаление, когато дойде моят ред, заместващите отвличания бяха станали твърде много, сърцата на богаташите се бяха втвърдили и никой не искаше да даде за мене пукната пара. Опитваха се да се спазарят нещо с Ватикана, защото църквата е професионално готова на жертви, но това се проточи ужасно дълго. Цял месец трябваше да играя на пулове и да слушам гастрономичните заплахи на онзи безобразник, който се потеше непоносимо и само грухтеше, когато го молех да си пусне един душ — в хижичката имаше баня, а със сапунисването му щях да се заема собственоръчно. Накрая и църквата не оправда надеждите. Присъствах на караницата им, едва не се сбиха, едните викаха: „да му теглим ножа“, другите: „да я хванем за косите тази дъщеря на херцога и да я изритаме оттук“. Мургавият упорито ме наричаше дъщеря на херцога. Имаше липома на темето и все трябваше да я оглеждам. Хранех се с това, с което се хранеха и те, с тази разлика, че те се облизваха след макароните със зехтин, а на мене ми се повдигаше. Още ме боли врата от времето, когато ме насилваха да си призная, че съм поне някакъв далечен родственик на херцога и херцогинята, след като съм спрял на техния паркинг, и тъй като ги бях подвел с това, изкараха всичкия си яд върху мене. Оттогава Италия престана да ме интересува.