Читать «Ако утрото настъпи» онлайн - страница 11

Когато най-сетне прибра куфара си, Трейси взе такси и повтори дадения й от лейтенанта адрес:

— Саут броуд стрийт 715, моля!

Шофьорът й се ухили в огледалото за обратно гледане.

— Във Фузвил, а?

Трейси замълча. Не й се говореше. В ума й бушуваше същинска буря.

Таксито се носеше към Лейк Поршартрен козуей.

— За голямото представление ли идвате, госпожице? — опита се отново да я разприказва шофьорът.

Нямаше представа за какво й говореше, но умът й продължаваше трескаво да работи. Не. Идвам за смъртен случай. Тя долавяше монотонния глас на шофьора, но не схващаше думите му. Седеше скована на мястото си, без да забелязва прелитащите край нея познати места. Едва когато наближиха френския квартал, Трейси изведнъж осъзна надигащия се невъобразим шум. Това беше врявата на обхваната от лудост тълпа, в която разпалени хора крещяха някаква безумна древна молитва.

— Ще ви закарам докъдето мога — предупреди я шофьорът.

Едва сега Трейси вдигна глава и видя всичко. Гледката беше неописуема. Стотици хиляди хора с маски, преоблечени като дракони, гигантски алигатори или езически богове, заливаха улиците и тротоарите пред тях и вдигаха страшна какофония. Същински безумен взрив от тела, музика и танци.

— По-добре слезте сега, преди да са преобърнали колата ми — каза шофьорът. — Проклети поклонници на Сирната неделя.

Разбира се. Та нали беше февруари, месецът, в които целият град празнуваше началото на Великите пости. Трейси слезе от таксито, застана на тротоара с куфар в ръка и в следващия миг ревящата и танцуваща тълпа просто я помете оттам. Беше нещо отвратително, някакво черно сборище на вещици, на милиони фурии, които празнуваха смъртта на майка й. Издърпаха куфара от ръката й и той изчезна. Някакъв дебеланко с дяволска маска на лицето я сграбчи и целуна. Животно, наподобяващо елен, я стисна за гърдите, а огромна панда я подхвана отзад и я вдигна във въздуха. Трейси се опита да се възпротиви, да избяга, но това се оказа невъзможно. Заобиколена от всички страни, заклещена като в капан, тя се превърна в частица от пеещото и танцуващо празненство. Понесе се с пеещата тълпа, а по лицето й се стичаха сълзи. Невъзможно беше да се отърве от тях. Когато най-сетне успя да се отскубне и да избяга в една тиха уличка, беше почти обзета от истерия.

Дълго време стоя като вкаменена, подпряна на един електрически стълб, дишаше тежко и едва дойде на себе си. След това се упъти към полицейския участък.

Лейтенант Милър се оказа на средна възраст, измъчен на вид човек със загрубяло лице от дългото стоене на открито, който изпитваше истинско неудобство от ролята, която изпълняваше.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна на летището — обърна се той към Трейси, — но целият град сякаш се е побъркал. Прегледахме нещата на майка ви и вие се оказахте единствената, на която имахме възможност да се обадим.