Читать «Сърце за продан» онлайн - страница 8

— И за кого? — запита тя с тон, който накара Клод да се почувства неловко.

Той махна неопределено с ръка.

— Още не знам. Исках първо да поговоря с теб, преди да започна да търся подходящ съпруг.

Леони дълго го гледа, преди да отговори с престорено безразличие.

— Нямам желание да се омъжвам, дядо.

Видя, че Клод се готви да противоречи и добави:

— Не искам да се омъжвам. Не можете да ме принудите.

Клод избухна и я заплаши с треперещ от ярост глас.

— Ще се омъжиш за господина, когото аз избера или скъпоценното копеле, което имаш дързостта да наричаш своя сестра, ще бъде затворено в най-гнусния публичен дом в Ню Орлиънс.

Леони скочи на крака. Зелените й очи изстрелваха мълнии. Изостреното й личице се сгърчи от такъв безпомощен гняв, че дядо й потръпна. „Трябва, за нейно добро е — повтаряше си той. — Бъдещето й трябва да е осигурено, независимо дали тя иска или не!“

— Ще посмеете ли?

— Изобщо не се съмнявай — студено отговори той. Тя изпитателно го погледна. Добре го познаваше. Те се спречкваха, сключваха примирие и започваха войната отново. Но Леони се страхуваше, че ще загуби точно тази битка. Бе достатъчно разумна и знаеше, че няма да може до безкрайност да защитава Ивет, защото дядо й бе невероятно лукав, когато пожелаеше. И ако той твърдеше, че Ивет ще се озове в публичен дом, това не бяха празни заплахи. Леони осъзнаваше, че поне за момента няма друг избор и отстъпи.

— Добре, разбрахме се — запъна се глухо тя.

— Така — каза Клод. — В най-скоро време заминаваме за Ню Орлиънс, за да ти потърсим съпруг.

Леони го изгледа с необичайно покорно изражение и като взе порцелановата каничка, предложи с най-пленителния си глас.

— Още малко кафе?

И преди Клод да успее да отгатне намеренията й, тя изля цялото съдържание на каната върху елегантната бяла нощница на дядо си.

Клод избълва поредица ругатни, като заекваше от ярост. Но Леони вече се бе измъкнала от стаята с подигравателна усмивка.

Втора глава

Дори най-небрежният наблюдател би могъл да потвърди, без да се излъже, че разположеното на Мисисипи имение Боньор принадлежи на богат човек. От двете страни на широката алея, която водеше до величествената къща, се издигаха стара дъбове. Клоните им почти се допираха, а върховете им се протягаха към небето. Червеникавата пръст бе грижливо изравнена. Между масивните стволове, обрасли с мъх, зеленееха добре поддържани тревни площи. Всичко показваше, че собственикът отделя цяло богатство за поддръжката на парка си.

Алеята завършваше с кръгла площадка, оградена с магнолии. Зад нея се извисяваше резиденцията със своите мраморни колони, подсилени с малки арки в четирите ъгъла. Бледозелените стени приятно контрастираха на тъмнозелените капаци, предпазващи големите прозорци. От едната страна на къщата водопад бледо-лилави глицинии се спускаше от горния етаж до земята. От висотата на островърхия покрив до широките бели стъпала пред входа Боньор олицетворяваше самото изящество и съвършенство.

Вътрешността на къщата по нищо не отстъпваше на външния й вид. Всяка стая носеше отпечатъка на богатство и изящен вкус: ориенталски килими, мебели от скъпо дърво, гоблени. А Морган Слейд — наследникът на цялото това великолепие — като че ли не обръщаше внимание на заобикалящата го красота. Защото бе роден тук и бе прекарал в тази обстановка по голямата част от своите двадесет и седем години.