Читать «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция» онлайн - страница 2

Момчето дълго мисли да чете ли проповедта, или не. Най-после реши, че е по-добре този път да бъде послушно. Седна в креслото на свещеника и зачете полугласно. Но след малко усети, че това го приспива и започва да клюма.

Навън беше прекрасен пролетен ден, макар да бе едва двадесети март. Но момчето живееше в Западен Веменхьог, далеч на юг в Сконе, където пролетта беше вече в пълния си разцвет. Още не бе се раззеленило, но всичко беше напъпило. Всички ровове бяха пълни с вода, а по бреговете цъфтяха лютичета. Храстите край каменната ограда бяха кафяви и лъскави. Далечната букова гора сякаш набъбваше и от час на час ставаше по-гъста. Небето беше високо и яркосиньо. Вратата беше отворена и в стаята долиташе песента на чучулигите. Кокошките и гъските се разхождаха из двора, а кравите, които надушваха пролетния лъх чак в обора, мучеха от време на време.

Момчето четеше, клюмаше и се бореше със съня. „Не, не бива да заспивам — мислеше си то, — защото цял предиобед няма да свърша с това четене.“

Но накрая все пак заспа.

Колко бе спало, то не знаеше; събуди го лек шум зад гърба му.

На прозореца пред момчето висеше малко огледало, което отразяваше почти цялата стая. Като вдигна глава, то случайно погледна в огледалото и видя, че капакът на майчиния му сандък е вдигнат.

Майка му имаше голям и тежък дъбов сандък, обкован с желязо, който можеше да отваря само тя. В него държеше наследените от своята майка неща, които й бяха особено скъпи. Там имаше няколко стари рокли от червено сукно с къси, обшити с бисер елечета и набрани поли. Имаше и бели, колосани забрадки, и тежки сребърни токи, и верижки. Сега всичко това вече не се носеше и майка му често беше мислила да продаде тези вехтории, но не й даваше сърце.

Сега момчето виждаше съвсем ясно в огледалото, че капакът на сандъка е вдигнат. То не можеше да разбере какво е станало, защото майка му беше затворила сандъка, преди да излезе. Тя никога не оставяше сандъка отворен, когато момчето беше само в къщи.

Хвана го страх. Боеше се да не би в къщата да се е промъкнал крадец. Не смееше да мръдне, само седеше и гледаше в огледалото.

Докато чакаше да се покаже крадецът, момчето се питаше каква е онази черна сянка на края на сандъка. Взираше се напрегнато и не можеше да повярва на очите си… Това, което отначало приличаше на сянка, ставаше все по-ясно и по-ясно и скоро момчето забеляза, че не е сянка, а нещо живо. И наистина едно джудже бе възседнало ръба на сандъка.

Момчето беше чувало да се говори за джуджета, но никога не можеше да си представи, че те са толкова малки. Джуджето, което седеше на ръба на сандъка, беше не по-високо от педя. То имаше старо, сбръчкано, голобрадо лице и носеше дълго черно палто, панталони до коленете и широкопола черна шапка. Беше много докарано и изящно, с бели дантели на шията и на ръкавите, с токи на обувките и връзки с розетки на чорапите. Джуджето бе извадило от сандъка бродиран нагръдник и разглеждаше старинната изработка с такова възхищение, че не забеляза кога момчето се е събудило.