Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 74

Върна се в стаята си. От високия прозорец върху масата струеше слънчева светлина. Погледна собствения си будилник и откри, че е още доста рано. Събра частите на несглобения механизъм.

— Днес май ще те изпробваме? Не? — Тя се ухили. — Да!

Напъха частите в книжната торба, излезе от стаята и дръпна силно бравата… извъртя се навреме и лекичко затвори вратата.

— Мммммм… Май искаш да те пипнат? — Намръщи се. — Да. И да не забравиш. Иначе никога няма да успееш.

Докато минаваше покрай един от прозорците, чу цвъртенето на синия гущер в градината.

— Точно това исках да чуя — усмихна се тя. — Добър знак.

Влезе в храма и тръгна по страничната пътека. Огромни черни колони се редяха край нея. Изведнъж спря. Нещо като птича сянка се мярна между колоните от другата страна. Или поне така й се стори.

— Не забравяй — каза си тя, — че изпитваш угризения заради цялата тая работа; искаш да те хванат и много лесно можеш да съчиниш какви ли не оправдания, само и само да се стреснеш и да се откажеш от всичко.

Отмина още две колони. И отново зърна сянката.

— О! — продължи монолога си тя. — Май умишлено си затваряш очите за факта, че там има някой. Я да видим.

И го видя: някакво същество с голо тяло се прокрадваше в сумрака. Имаше четири ръце. Това й напомни нещо, но в полета към смътната си цел стрелата на мисълта внезапно се отклони, върна се назад и се заби в мозъка й: той гледаше право към нея и тя се уплаши.

„Ако тръгне към мен — помисли си, — ще умра от страх. Тъй че по-добре да го изпреваря. Освен това искам да го разгледам отблизо.“ Тя излезе иззад колоната. Озърна се крадешком и се увери, че в храма няма никой, освен тях двамата.

„Че той бил дете — помисли си тя, изминала вече три четвърти от разстоянието помежду им. — На моята възраст е.“ Отново някаква странна мисъл се опита да й се натрапи. но безуспешно: сега и той пристъпи напред. Спря се пред нея. Възлести мускули опъваха кафявата кожа; буйна черна коса падаше върху челото, а очите му мятаха мълнии изпод гъсти тъмни вежди.

Тя преглътна мъчително.

— Какво търсиш тук? Знаеш ли какво ще стане, ако те пипнат? Може дори да си помислят, че се опитваш да откраднеш окото на Хама.

„Не трябваше да казвам това, ето че той се смути.“

— По-добре се омитай, защото след половин час всички ще се съберат тук за утринната служба.

При тези думи той изведнъж се завтече към олтара.

— Ей! — викна тя и хукна след него.

Снейк прескочи месинговия парапет.

— Чакай малко! Чакай ти казвам!

Беше прехвърлила крак през парапета, когато Снейк се обърна.

— Слушай, аз се издадох. Защото съм гузна. Но и ти се издаде.

Снейк се намръщи, наклони глава и се ухили.

— Ще си помагаме, разбираш ли? И ти го искаш, нали? — Тя посочи главата на статуята, извисяваща се над тях. — Хайде да го направим двамата. Ще го взема за малко. После е твой.

Забеляза, че я слуша внимателно, и разбра, че замисълът й ще успее.

— Ще си помагаме. Е? — тя подаде дясната си ръка.

Четири ръце се протегнаха да я стиснат. „Браво — помисли си тя, — но дано не съм го обидила…“ Неговите четири и нейните две ръце се сплетоха във възела на техния съюз.