Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 71

— Благодаря за разказа ти — каза Гео. — Какъв е твоят въпрос?

Тя насочи поглед към пламъците и зарецитира:

Край тъмния чертог близнакът му седи до извора на бързеите телесни. Те тичат, губят се, и пак като преди ведно текат навън, текат навътре. През светлия чертог минава разделна нишка сребърна и нежна. Пътеките на паметта тогава пред знак потаен я извеждат. Но страх залива тъмния чертог. Любов нахлува в купола сияен.

— Никога не съм го чувал преди — каза Гео, — Дори не съм сигурен какъв е въпросът. Не са ми познати нито езикът, нито стилът.

— Знаех си, че няма да го разпознаеш — усмихна се Арго.

— Да не би да е откъс от ритуалите на Арго преди очистването?

— Написано е от внучката ми — отвърна Арго. — Въпросът е: можеш ли да ми го обясниш?

— О — промълви Гео. — Не разбрах че… — Той замълча. — „Край тъмния чертог близнакът му седи… До извора на бързеите телесни… Ведно текат навън, текат навътре…“ Сърцето? Човешкото сърце, с неговите четири камери? То изтласква кръвта.

— Да, възможно е това да е част от отговора.

— „Светлия чертог“ — разсъждаваше Гео. — „Купола сияен“… Човешкият разум, според мен. „Разделна нишка, пътеките на паметта“… Не съм сигурен…

— Справяш се добре.

— Би могло да се отнася до израз като „двете страни на монетата“. Или нещо подобно.

— Да — каза Арго. — Макар че, да си призная, не бях се замисляла… Но най-много ме озадачават последните два стиха.

— „Но страх залива тъмния чертог. Любов нахлува в купола сияен“ — повтори Гео. — Мисля, че това отново са разумът и сърцето. Обикновено мислим за любовта със сърцето си, а се страхуваме чрез разума си. Може би е искала да каже, че и любовта, и страхът са подвластни както на сърцето, така и на разума.

— Може би — засмя се Арго. — Трябва да я попиташ… когато я отървеш от ръцете на Хама.

— Внучката ти поетеса ли иска да стане? — попита Гео.

— Не зная — отвърна Арго. — Това е много мъчително. А за теб е време да си лягаш. Утре трябва да приключите мисията си.

— Благодаря — каза Гео с облекчение. — Аз… много ми се спи…

Преди да се върне в стаята при приятелите си, той погледна още веднъж в кратера на вулкана. Езици светлина ближеха черната скала. Той се обърна и потъна в мрака.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Полегатите лъчи на зората осветиха ръба на кратера Арго посочи към отсрещния склон. В долния му край, сред дървета и поляни, се възправяше черен храм.

— Храмът на бог Хама — каза тя. — Задачата ви е ясна. Желая ви успех.