Читать «У дома си е палача» онлайн - страница 43

— И ти смяташ, че понякога това ни помага да предпочетем по-благородните постъпки.

— Да. Смятам.

— Значи да разбирам, че ти имаш за себе си усещането за свободна воля?

— Да.

Аз се усмихнах.

Някога Марвин Мински беше казал, че когато бъдат конструирани интелигентни машини, те ще са точно толкова неподатливи и склонни към грешки по тези въпроси, колкото и хората.

— Не е бил неправ. Това, което изложих пред теб по тази материя е само мое мнение. Аз избрах да действам като че ли случаят е такъв. Кой може да каже, че знае със сигурност?

— Извинявам се. Сега какво? Защо се върна?

— Дойдох да кажа довиждане на родителите си. Надявах се да премахна всякакво чувство за вина, което те може би все още изпитват спрямо мен по отношение на дните от детството ми. Исках да им покажа, че съм се възстановил. Исках да ги видя отново.

— Къде заминаваш?

— Към звездите. Аз нося в себе си образа на човечеството, но също така знам, че съм уникален. Може би това, което желая, е подобно на нещото, което органичен човек има предвид, говорейки за това „да откриеш себе си“. Сега, когато съм си пълен господар, бих желал да го изпитам. В моя случай това означава реализация на потенциалните възможности на моята конструкция. Искам да бродя по други светове. Искам да увисна там горе в небето и да ви казвам какво виждам.

— Струва ми се, доста хора биха се радвали да помогнат това да се осъществи.

— А аз искам ти да сглобиш говорен механизъм, който разработих за себе си. Ти, лично. Искам и да го поставиш.

— Защо точно аз?

— Познавах само няколко такива човека. В теб виждам нещо общо с тях, по начина по който се различаваме.

— Бих бил радостен да го направя.

— Ако можех да говоря както ти, нямаше да има нужда да нося шлема, за да говоря с баща си. Би ли отишъл преди мен, за да обясниш нещата, за да не се страхува, когато аз вляза?

— Разбира се.

— Да тръгваме тогава.

Надигнах се и го поведох нагоре по стълбите.

Една седмица след тази нощ аз отново седях в Пийбоди и отпивах прощалното пиво.

Историята беше успяла да влезе в новините, но Брокдън я беше пипнал оттук-оттам преди да й позволи да излезе. Палача щеше да се отправи към звездите. Аз му бях монтирал желания глас, както и ръката, която бях счупил. Тази сутрин бях раздрусал другата му ръка, пожелавайки му всичко най-добро. Завиждах му — за много неща. Не на последно място за това, че бе по-добър човек от мен. Завиждах му за начините, по които той бе по-свободен, отколкото аз някога бих могъл да бъда, макар да знаех, че носи окови, които аз никога нямаше да позная. чувствах се сроден с него, заради общите неща в мен и него, и заради начините, по които се различавахме. чудех се какво ли би изпитал в крайна сметка Дейв, ако бе живял достатъчно дълго, за да се срещне с него? Или пък Лейла? Или Мани? Гордейте се, казах на сенките им, детето ви порасна в килера и вече е достатъчно голямо, за да ви прости и боя, който му нанесохте…

Но не можех да спра да се чудя. Все още не знаем достатъчно по този въпрос. Беше ли възможно той по човешки образец да придобие пълно осъзнаване без онова убийство? Беше казал, че е продукт на вината — на Голямата Вина. Голямото Дело е неин необходим предшественик. Помислих за Гьодел и Тюринг и кокошки и яйца, и реших, че това е един от онези въпроси. А и не бях седнал в Пийбоди, за да си задавам натъжаващи въпроси.