Читать «Крал Артур» онлайн - страница 79

— Герайнт, знаеш ли как се казва този рицар? — попитала Гуиневир.

— Не го познавам — отвърнал Герайнт, — пък и не мога да видя лицето му, защото си е спуснал забралото.

— Иди и научи името му — наредила Гуиневир на прислужницата си, която веднага препуснала към джуджето, за да попита как се казва рицарят.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом се държиш толкова грубо, ще попитам направо рицаря — рекла прислужницата.

— Кълна се, че няма да го сториш! — заканило се джуджето.

— Защо пък не? — учудила се девойката.

— Защото не си достойна да разговаряш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

Прислужницата обаче въпреки това обърнала коня си и тъкмо щяла да препусне към рицаря, когато джуджето я плеснало с камшика толкова жестоко, че по лицето й потекла кръв.

Девойката горчиво заплакала, върнала се при кралица Гуиневир и разказала какво се било случило.

— Това джудже е един подъл дебелак! — извикал Герайнт. — Ще отида сам да говоря с него!

— Върви! — съгласила се Гуиневир.

— Кой е онзи рицар? — попитал Герайнт джуджето.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом си такъв грубиянин, ще попитам направо рицаря! — рекъл Герайнт.

— Кълна се, че това няма да стане! — извикало джуджето.

— Защо не? — попитал Герайнт.

— Защото не си достоен да говориш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

— Говорил съм и с по-знатни от него! — разсърдил се Герайнт, обърнал коня си и тъкмо се канел да препусне към рицаря, когато джуджето го плеснало с камшика си толкова жестоко, че по лицето му започнала да се стича кръв и изцапала бялата му риза.

Герайнт тутакси посегнал към златната дръжка на меча си, но си помислил: „Никакво отмъщение няма да е, ако посека джуджето, а аз самият бъда насечен от рицаря, както съм без доспехи!“ Затова се върнал при кралица Гуиневир и разказал какво се било случило.

— Ще тръгна подире им — предложил той, — а когато стигна до място, където мога да взема назаем доспехи, копие и щит, ще извикам на двубой този горделив рицар.

— Върви тогава — рекла кралица Гуиневир, — а пък ако докажеш, че си достоен, ще станеш един от рицарите на Кръглата маса.

— Скоро ще чуете за мене! — казал Герайнт и потеглил.

Цял ден Герайнт следвал рицаря, дамата и джуджето — прекосил гората в края й, спускал се към дълбоки клисури и се изкачвал по хълмовете на Южен Уелс. Привечер стигнал в непознат град, насред който се извисявал замък. Както Герайнт яздел по стръмната улица към замъка, на портите започнали да излизат хора и ниско да му се кланят. Царяла суетня, дрънкало оръжие, насам-натам ходели воини и рицари. Ала когато Герайнт бавно прекосил града и видял рицаря, своя враг, да влиза в мрачния замък, вече никой не му се усмихвал приятелски.

Сенките се удължили и се сгъстили, когато Герайнт отново стигнал до края на гората и съзрял сред дърветата развалините на величествена господарска къща — укрепена почти като замък, с ров и високи кули, дебели стени и тесни прозорци. Ровът обаче бил обрасъл с бурени, кулите били попукани и порутени, а витите им стълби не водели до никъде. Често вместо стени имало купища отломъци, а само в една от стаите светело.