Читать «Крал Артур» онлайн - страница 76

Една пролет любовта възтържествувала над честта и съпругата на Марк се срещнала с Тристан в раззеленената гора. Била тръгнала на лов със своята придворна дама Брангуейн, а Марк, който не подозирал нищо, сложил племенника си Тристан начело на ловците и свитата. Твърде скоро обаче ловът бил забравен и двамата влюбени се уединили край бистроструен поток, където белите маргаритки като покапали сълзи оросявали зелената трева.

Те продължили да се виждат и се срещали много пъти. Любовта им била изместена от страх, изгубила блясъка си и помръкнала — така става, когато една любов е престъпна и потайна. Ала все пак не укорявайте твърде много Тристан и Изолда, защото през цялото това време те са били омагьосани… Те поне имат достатъчно оправдание, за разлика от други, които нарушават клетвата си.

Не след дълго благородниците, които продължавали да мразят Тристан, започнали да се досещат за тази любов и подхвърлили за подозренията си на крал Марк. Кралят дълго не желаел да повярва, защото много обичал както съпругата си, така и своя племенник, и им имал доверие. Един ден обаче завистливият рицар Марджодо завел Марк, за да види Тристан и Изолда седнали под едно дърво до ромолящия поток. След това вече нямало място за съмнение.

Крал Марк свикал съветниците си и поискал да издадат смъртна присъда на Тристан. Ала макар че го мразели, благородниците и рицарите не допуснали това, защото Тристан бил най-силният сред тях и единствено той можел да спаси Корнуол в случай на беда. Нещо повече, простолюдието го обичало и ако го осъдели на смърт, можела да избухне гражданска война.

Затова крал Марк изпратил Тристан в изгнание далече от Корнуол и Лионес, толкова далече, че едва ли някога отново би му се отдала възможност да се среща с Прекрасната Изолда. И сега той се скита из британските земи в търсене на утехата, която не може да намери, обикаля в одежди на менестрел и пее, непрекъснато пее за своята любов.

Изолда от смарагдения остров търся аз и ще я търся до последния си час. На арфата си свиря по света, последвал птицата на любовта. За всичко времето забрава носи, но любовта не може да докосне: докато има пролет, слънце, младост, сърцата ще изпитват само радост. Изолда, и да сме в небитието, за нас ще пишат стихове поети, за любовта ни, безпределна и нещастна, за рицаря Тристан и дамата прекрасна.

Менестрелът завършил своя разказ и всички, които седели в голямата зала в Камелот, потънали в мълчание. Само Ланселот скрил глава в ръцете си и сълзите се стичали между пръстите му, защото си мислел за своята любов към Гуиневир, съпругата на крал Артур.

— Момко — обърнал се след малко крал Артур към менестрела, — как така е възможно ти да знаеш толкова добре всичко, което се е случило с Тристан Лионски?

Менестрелът тъжно се усмихнал, станал от столчето и се изправил, висок и с благородна осанка, пред крал Артур.

— Добре го зная — отвърнал той. — Дори прекалено добре, така, както всеки човек знае собствената си мъка… Защото аз съм Тристан Лионски!