Читать «Езерото, което не връщаше удавниците» онлайн - страница 4

— Тази пролет бадемите цъфнаха много рано!

А аз казах:

— Неочакваните радости са най-силни!

— Винаги ли? — попита тя със закачлива усмивка. — Ела, ще ти покажа къде бях седнала допреди малко.

Тя тръгна между дърветата, а аз я последвах. Спряхме се на малка полянка съвсем близо до пътя. Седнахме един до друг във високата трева на едно ниско възвишение. Натежалите от цвят клони на бадемовите дървета се надвесваха над нас като балдахин.

— Колко странно! — казах очарован аз, като взех малката й, хладна ръка в своята. — Сякаш сме в друг свят!

Тя само се усмихна и ми хвърли кос поглед. Обвих талията й с ръка и впих устата си в нейните влажни червени устни.

И тя ме освободи от магията. Прегръдката й ме излекува, пламенната страст притъпи болката от зейналата в душата ми рана. Аз тържествувах, мислех, че всичко отново ще бъде наред.

Докато бавно очертавах с пръст контура на сенките, които клоните хвърляха върху красивото й тяло, бяло и гладко като най-фин нефрит, изведнъж се улових, че й разказвам за магията, от която ме беше освободила. Тя лениво отстрани нападалия върху съвършените й гърди бадемов цвят, седна и заговори бавно:

— Едно време, много отдавна, ми разказаха нещо подобно. И после, след известно колебание: — Кажи ми, ти не си ли съдия?

Посочих шапката си, окачена на един нисък клон. Луната осветяваше златното означение на ранга върху нея. Отговорих й с усмивка:

— Нещо повече — Главен съдебен следовател!

Тя кимна разбиращо, после легна обратно в тревата, като кръстоса заоблени ръце под прелестната си глава.

— Тази стара история — рече замислено тя — сигурно ще е интересна за тебе. Става дума за един мъдър управител, служил като съдия тук, в Ханюан, преди много столетия. По онова време…

Не зная колко дълго съм слушал мекия й, властен глас, но когато млъкна, хлад и страх бяха свили сърцето ми. Станах рязко, наметнах халата и навих дългия пояс около кръста си. Като нагласявах шапката на главата си, казах с дрезгав глас:

— Не се опитвай да ме залъгваш с тази измислена история! Казвай, жено! Как си успяла да научиш тайната ми?

Но тя само вдигна поглед към мене и очарователната й уста потрепна в предизвикателна усмивка. Съвършената й красота стопи яростта ми. Коленичих край нея и възкликнах:

— Какво значение има как си я научила? Не ме е грижа коя си или коя си била. Защото, казвам ти, моите намерения са по-добри от тези, за които ми разказа, и кълна ти се, ти и само ти ще бъдеш моята царица! — Погледнах я нежно, вдигнах робата й от земята и добавих: — Бризът духа откъм езерото, ще настинеш!

Тя бавно поклати глава. Но аз покрих голото й тяло с копринената роба. И тогава внезапно чух силни гласове наблизо.

Няколко мъже се появиха на полянката. Силно смутен, аз застанах пред полегналата на тревата жена. Един възрастен мъж, в когото разпознах съдията на Ханюан, стрелна бърз поглед покрай мене. После се поклони дълбоко и каза с възхищение: