Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 94

— В света цари голяма тревога, както научих след идването ми тук, и тази тревога не се е уталожва, а напротив.

— И това ли е причина да се отчаеш? Вместо да засили желанието ти да оправиш нещата, както си правил и преди?

— Ала вече за втори път откакто съм на трона, Маджипур е сполетян от бедствие — каза Валънтайн. — Смятам, че царуването ми е неблагополучно и ще стане още по-злощастно, ако не бъдат предотвратени болестите, гладът, паническото преселение. Над ман сякаш тегне проклятие.

Видя как в очите й за миг проблесна гняв и това го подсети за силата на духа, за желязната дисциплина и привързаност към дълга, криещи се зад нейната топлота и кротост. По своему и тя беше суров воин като славната лейди Тийн, сражавала се на барикадите срещу нашествениците метаморфи. При необходимост и тя би сторила същото. Знаеше колко е нетърпима към слабостите у своите синове, към самосъжалението и унинието, защото тя самата нямаше тези черти. И като си припомни всичко това, усети как мрачното настроение започва да го напуска.

— Обвиняваш се без истинска причина — нежно промълви Господарката. Ако над този свят тегне прокоба, а според мен това си е така, прокълнати сме всички, а не благородният и добродетелен коронал. Най-малко ти имаш причина да се виниш, валънтайн. Ти не си прокълнатият, а по-скоро онзи, комуто е дадено да отклони от нас прокобата. Но за целта се налага да действаш, и то незабавно.

— Но какво е това проклятие?

— Имаш сребърна диадема като моята — каза тя и докосна обръча, опасващ челото й. — Взел ли си я със себе си?

— Нося я с мен навсякъде.

— Тогава я сложи.

Валънтайн излезе от стаята и нареди да му донесат малкото ковчеже. Получил бе диадемата от Господарката при първото си идване на Острова, когато беше изгнаник. Навремето, след като сложи сребърния обръч и обедини своето с майчиното съзнание, дойде окончателното потвърждение, че обикновеният жонгльор от Пидруид и лорд Валънтайн са едно цяло — неговата загубена памет се завърна като прилив. А после достолепната Лоривейд го научи да си служи с диадемата, за да изпада в транс и да получава достъп до чуждото съзнание. Но след възстановяването на трона Валънтайн твърде рядко бе прибягвал до тези умения, защото диадемата бе атрибут на Господарката, а смесването на двете власти бе недопустимо. И ето сега отново сложи изящната сребърна лента, докато Господарката пълнеше, както тогава, първия път, чашата му с тъмното, сладко, тръпчиво вино на сънищата.

Пиха в мълчание и поизчакаха напитката да подейства. Валънтайн изпадна в транс и усети как съзнанието му се отваря. После тя вплете пръсти в неговите и го връхлетя такъв порой от образи и усещания, че насмалко да го замаят и зашеметят, нищо че той се беше подготвил за подобно въздействие.

Случи се същото, което Господарката правеше ежедневно, когато тя и нейните помощници изпращаха духа си да блуждае из света на нуждаещите се от помощ.

Той не различаваше отделните съзнания: светът бе твърде огромен и пренаселен за да позволи нещо подобно, освен след пълно съсредоточаване. Докато се рееше като горещ порив на вятъра, яхнал топлите небесни течения, различи центровете на чувствата: тук-там опасения, боязън, срам, вина, внезапна остра, пронизваща зона на лудост, сиво, пълзящо покривало на отчаяние. Потопи се по-надълбоко и видя тъканта на душите, черните ивици, прорязани от алени ленти, грубите нащърбени остриета, размазаните засукани магистрални нишки на сбития вътък. Зарея се в спокойните царства на небитието, сетне се спусна над унили сковано вибриращи от самота пустини, изви се над искрящите белоснежни полета на духа, над поляните, където всяко стръкче блестеше с почти непоносима хубост. Видя и средищата на нещастията, глада и безпросветния хаос. И усети надигащия со от големите мегаполиси като парещ южняк смъртен ужас, и почувства някаква мощ, която разтърсваше моретата като тътен на барабан. Обзе го острото чувство за нарастваща заплаха, за непреодолимо бедствие. Видя, че светът е похлупен от непоносима тежест, която го руши като бавно увеличава натиска, досущ като неумолимо свиващ се юмрук.