Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 72

Короналът излезе на палубата. В късния следобед тумбестото бронзово слънце вече бе увиснало ниско на запад и една от луните тъкмо изгряваше от север. Небето преливаше в различни багри — от охра през тюркоаз към виолетово, кехлибарено и златно. Хоризонтът бе затулен от плътна облачна пелена. Валънтайн постоя до парапета, като вдишваше дълбоко соления въздух. И пак си каза, че всичко ще се оправи. Но неусетн отново го обзе безпокойство. Станал бе направо неузнаваем — никога досега не се беше отчайвал и не бе унивал толкова често.

— Валънтайн!

Това беше Карабела. Той се отърси от лошите си мисли, усмихна се и й подаде ръка.

— Какъв хубав залез — каза тя.

— Великолепен. Един от най-красивите в историята. Макар да разправят, че е имало един по-хубав — при царуването на лорд Конфалум, на четиринадесетия ден от…

— Този е най-хубавият, Валънтайн. Защото го имаме днес. — Тя замълча и застана до него. И Валънтайн започна да недоумява защо е бил толкова мрачен. И пак си каза, че всичко ще е добре.

— Това там морски дракон ли е? — попита Карабела.

— Те никога не навлизат в тези води, скъпа.

— Значи имам халюцинации. Но твърде убедителни. Не го ли виждаш?

— Къде?

— Виж златистопурпурната диря. Вляво от нея.

Валънтайн присви очи и напрегнато се взря. Отначало не видя нищо, после реши, че това е огромна греда, която се носи по вълните. но когато последният сноп слънчеви лъчи проряза облаците и освети водата, той ясно видя морския дракон — несъмено това бе самотен дракон, който плаваше бавно на север.

Усети хлад и зиморничаво скръсти ръце на гърдите.

Знаеше, че гигантите се движат само на стада, и то по строго определени маршрути, за да се доберат до безопасните неизследвани пространства на Великото море. И все пак тук имаше дракон, който бе съвсем сам и плуваше на север. Пред погледа на Валънтайн титанът разпери огромните си черни криле и бавно, решително запляска по водата, сякаш искаше да стори невъзможното — да се издигне над морето и да отлети като титанична птица към обвитите в мъгла поялрни пространства.

— колко странно — промълви Карабела. — виждал ли си друг път нещо подобно?

— Никога. Никога! — валънтайн потрепери. — Поличба след поличба, Карабела. Какво ми казват с всичко това?

— Ела вътре да изпием по чаша греяно вино.

— Не. Не още.

Остана още дълго на палубата и продължи да се вглежда в тъмния силует в сгъстяващия се вечерен полумрак. Отново и отново огромните криле разпенваха водата, докато най-после драконът ги сви, изопна дълга шия, отметна тежка трирога глава и нададе гръмовен, скръбен вик, който проряза здрача като сирена. Накрая се гмурна и се изгуби от погледа.

4

Когато валеше, а по това време на годината в долината Престимион валеше непрестанно, киселата миризма на овъглена растителност се надигаше от опожарените ниви и проникваше навсякъде. Докато се тътреше към залата за събрания в общината водена под ръка от дъщеря си Хейнък, Аксимаан Трейж подушваше този мирис дори тук, на километри от най-близката подпалена плантация.

От него не можеше да се избяга. Парливата вона бе похлупила долината като потоп. Проникваше в къщите през всяка пролука. Промъкваше се в избите и бастисваше виното в запечатаните съдове. Усмърдяваше месото на трапезата. полепваше по дрехите и нямаше изпиране. набиваше се във всяка пора на кожата и замърсяваше плътта. Аксимаан Трейж бе започнала да вярва, че овонява дори душата. И щом дойде нейното време да се завърне при Извора, ако изобщо някога й бъде позволено да напусне този безкраен живот, стражите на моста сто на сто ще я спрат и ще я върнат с презрителните думи: „не искаме тук никаква миризма на гадна пепел, бабо. Вдигай си телесата и се пръждосвай.“