Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 148

Подвижната вертикална решетка се вдигна и те се озоваха във вътрешността, която нямаше нищо общо с фасадата. Просторни дворове с тиха музика на плискащи се фонтани и прохладен ухаен ветрец замениха мъчителния пек на света извън каменните стени. Слуги в ливреи с разхладителни напитки и вина и оркестър очакваха гостите. А в центъра на живописната група се открояваха две фигури със свободни бели одежди. Единият бе загорял под пустинното слънце мъж с ястребово лице и златна диадема, отличителен знак на маджипурските властници. Несъмнено това бе самият Минакс Барджазид, сегашният Крал на сънищата, наследил покойния си баща. А стоящият до него леко пълен блед мъж с благо изражение по всяка вероятност беше брат му Кристоф. И двамата направиха звездния знак и Минакс пристъпи напред, за да подаде на Валънтайн бокал с охладено синьо вино.

— Идвате тук с визита в тежки времена, милорд — тържествено произнесе той. — Но ви поздравяваме с голяма радост, колкото и сериозен да изглежда моментът. Много сме ви задължени, милорд. И сме изцяло на вашите услуги. — Тази част от речта очевидно бе грижливо подготвена. Сетне Кралят на сънищата се приведе, впи святкащите си очи в тези на коронала, и с друг тон, по-дълбок, по-личен, каза: — Можете да се подслоните тук толкова дълго, колкото пожелаете.

— Не сте разбрали правилно, Ваше Величество — спокойно произнесе Валънтайн. — Не съм дошъл тук да търся приют, а помощ в борбата, която ни предстои.

Кралят на сънищата изглеждаше смаян.

— Разбира се, имате нашата подкрепа. Но нима наистина се надявате да излезем от връхлетялата ни безпътица? Защото разгледах света много отблизо с това — Минакс Барджазид докосна своята диадема на властта — и не съзирам капка надежда, милорд.

2

Скандирането в Ни-моя пак започна час преди здрач. Хиляди, може би стотици хиляди деряха гърла: „Талимон! Талимон! Лорд Талимон! Талимон! Талимон!“ Буйният ликуващ вик се затъркаля по склоновете областта Гимбелук и заля като гигантски непреодолим талаз тихите квартали около Парка на митичните животни.

Това бе третият ден от началото на всенародното честване на най-новия от новоизлюпените коронали и тазвечершната врява нямаше равна на себе си. И по всяка вероятност бе съпроводена от метежи, плячкосване, погроми. Но на Ярмуз Китаин не му дремеше. Този ден вече се беше превърнал в един от най-ужасяващите от дългия низ денонощия в дългия му стаж като пазител на парка, покушение срещу всичко, което бе смятал за правилно, разумно и нормално — защо сега да се притеснява от малкото шум, който някакви луди вдигат в града?

Днес на разсъмване един млад и стеснителен помощник-уредник бе събудил Ярмуз Китаин с думите:

— Вингол Нейнила се върна, господине. Чака при източната врата.

— Много ли е докарал?

— О да, господине! Три пълни транспортни флотера.

— Идвам веднага! — каза Ярмуз Китаин.

Вингол Нейила, главният зоолог, през последните пет месеца бе изследвал областите на северен централен Зимроел. Склонен бе към самонадеяност и прекалено самодоволство и ако рискуваше при преследването на някое неуловимо животно, трябваше целият свят да научи за героизма му, ето защо Ярмуз Китаин не питаеше към него особена симпатия. Но бе отличен професионалист, неуморим, безстрашен колекционер на диви животни. Когато за пръв дойде вестта, че непознати и странни създания опустошават района между Кинтор и Дюлорн, Неийла без да губи време организира експедиция.