Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 138

Имаше и още една промяна. При напускането на Лабиринта за тукашните обитатели, които не се трогваха особено от светската помпозност, той беше един нищо и никакъв посветен рицар. Сега, само след няколко години, Хисун се завръщаше като принц и член на Регентския съвет. А жителите на подземния свят винаги се бяха впечатлявали от властта, особено когато с нея се бе сдобил един от своите. Хиляди се бяха стекли за посрещането му и се блъскаха и суетяха, за да го видят как преминава през големия портал с царския флотер и с пищна свита, сякаш бе пристигнал самият коронал. Не се чуваха поздравления, писъци и скандирания, защото жителите на Лабиринта не си падаха по тези неща. Но всичко живо зяпаше. Мълчаливи, благоговеещи или завиждащи, те гледаха навъсено как минава кортежът. Стори му се, че зърна Ванимун и хубавата му сестра, и Гиснет, и Хеулан, и още половин дузина приятели от старата тайфа. Нищо чудно това да бе само трик на съзнанието. Разбра, че иска те да са там, да го видят в царските му одежди и големия флотер — някогашният агресивен дребосък от Гуаделум Корт и сегашният принц и регент Хисун, озарен от ореола на Замъка, който го обкръжаваше като светлината на второ слънце. Няма нищо лошо за малко да се отдадеш на дребна суета, нали? Да, разбира се, защо не? Човек може да си позволи от време на време малко да издребнее. Това важи дори за светците, а Хисун никой никога не го беше обвинявал в святост. В крайна сметка си каза, че самодоволството действа дори здравословно, стига да не се прекалява с дозировката.

Очакващите високия гост в края на външния кръг чиновници на понтифекса с официални маски церемониално поздравиха Хисун и го отведоха веднага с асансьора за властимащи в дълбоките имперски нива на Лабиринта, за да го настанят в апартамент, толкова пищно обзаведен, колкото и покоите, предназначени за коронала. Подобаващо бяха настанени Алзимир, Стимион и другите помощници на Хисун. След като служителите от понтификата добре се погрижиха за неговия комфорт, главният сред тях обяви:

— Висшият говорител Хорнкаст ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него, милорд.

Неволно Хисун трепна. „Ако го удостоите с честта“. И до ден-днешен като дете на Лабиринта изпитваше към Хорнкаст почит, граничеща с боязън: това бе истинският господар на Лабиринта, кукловодът, който дърпаше конците на понтифекса. „Ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него“. Наистина ли? Хорнкаст? Трудно бе човек да си представи стария Хорнкаст зарадван. А и чиновникът се беше обърнал към Хисун с титлата милорд — ни повече, ни по-малко. Добре, добре, добре.

Но не можеше да си позволи да покаже страхопочитание към Хорнкаст — нито капчица, нито следа. Не беше готов, когато дойдоха пратениците на висшия говорител, и си наложи едва ли не насила да тръгне с десет минути закъснение. Когато влезе в просторната трапезария, чието великолепие дори един понтифекс би сметнал за прекалено, Хисун се сдържа да не прояви раболепие, макар че в гърдите му запърха верноподаническият импулс. При мисълта, че това е самият Хорнкаст, му идеше да коленичи. Но се възпря сърдито и остана прав, в поза, изпълнена с достойнство. Стараеше се да не забравя, че Хорнкаст е само чиновник, докато той, Хисун, имаше ранг, беше принц от Върха, при това член на Регентския съвет.