Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 134

Появи се Слийт и като ги гледаше, сякаш се измъкна от своето безпокойство и униние. След малко се доближи, а Карабела му хвърли нож, пръчка и брадвичка и той ги хвана небрежно и започна да ги преплита във висока игрива каскада, към която прибави трите предмета, подхвърлени от Валънтайн.

Освен лекото напрежение, изписано върху лицето на Слийт, каквото преди десет години се четеше може би само по време на прочутия му трик със завързани очи, нямаше други признаци за спад на голямото му умение.

— Хей! — извика той, като метна пръчката и брадвичката обратно на Валънтайн и без угризения запокити към него други предмети, преди Валънтайн да е уловил първите. После и тримата продължиха да жонглират с наистина голяма сериозност, сякаш отново бяха скитащи артисти и репетираха преди представление в кралския двор.

Виртуозното майсторство на Слийт вдъхнови Карабела да покаже някои от коронните си номера, което накара Слийт да си припомни някои още по-сложни движения, и не след дълго Валънтайн усети, че вече не смогва на темпото. Въпреки това се опита да не изостава и се справи похвално, като само веднъж случайно изпусна нещо, макар да бе обстрелван отвред едновременно от смеещата се Карабела и хладнокръвния, сериозен Слийт. И внезапно откри, че е безсилен, и остави всичко да се изплъзне от ръцете му.

— О, така не се прави, милорд! — избоботи дрезгав и чудесно познат глас.

— Залзан Кавол! — смаяно и ликуващо извика Валънтайн.

Огромният скандар притича на скокове, бързо направи звездното приветствие и после събра всичко, изпуснато от Валънтайн. И с лудешка възхита започна да ги подхвърля на Карабела и Слийт по своя бесен начин, който тласваше всеки, дори и най-ловкия човек-жонгльор към ръба на възможностите.

Валънтайн погледна към джунглата и видя как останалите тичат под дъжда: Лизамон Хълтин с кацналия на рамото й врун, Тунигорн, Тизана, Ерманар, Шанамир и още неколцина, които се измъкваха един по един от спрения наблизо очукан и оплескан с кал флотер. И Валънтайн осъзна, че са дошли всички — всички, които бе оставил в Гихорна. Цялата група най-после се беше обединила.

— Дайте вино! — извика той. — Това трябва да се полее! — Втурна се към тях и ги запрегръща.

— Дорде съм жива, никога вече няма да те пусна сам, милорд! — викаше Лизамон — При цялото ми уважение. Никога вече! Никога!

— Ако знаех, милорд — каза Залзан Кавол, — че ще избухне тази проклета буря и няма да те видим толкова седмици… Е, милорд, за каква охрана ни мислиш — да те оставим така да ни избягаш? Когато Тунигорн ни каза, че си оцелял, но си хукнал из Пиурифейн без да ни дочакаш… О, милорд!

— И ще ми простиш ли това бягство? — попита Валънтайн.

— Милорд, милорд!

— Знаеш, че нямах намерение да се деля от вас. Затова пратих Тунигорн да ви намери. И всяка нощ ви пращах послания — на теб, Делиамбър, и на теб, Тизана…