Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 130

Това я плашеше. Упоена бе чак до морското дъно, дробовете й се пълнеха с вода, болката бе ужасна. Милилейн се бореше. Няма да се остави на огромните криле да я докосват. Дръпна се назад, заудря с юмруци и отскочи нагоре, нагоре към повърхността…

Отвори очи. Седна изправена, замаяна, ужасена. Навред край нея пеенето продължаваше. У, уа, ва, ма. Милилейн потрепери. Къде съм? Какво направих? Трябва да изляза оттук. Панически се изправи и се заклатушка към прохода. Никой не я спря. Виното още замъгляваше съзнанието й и тя, залитаща, клатушкаща се, се отправи към изхода. Запрепъва се по дългия, тъмен, ухаещ тежко коридор. Крилете все още се размахваха, обгръщаха я, посягаха към съзнанието й. Какво сторих, какво сторих?

Навън в алеята, в тъмата, в дъжда. Ония ли маршируваха още наоколо, Рицарите на Декерет, Орденът на тройния меч и какви бяха там? Не й пукаше. Да става каквото ще. Хукна, без да знае накъде. Надалеч ехтеше глух тежък тътнеж и дано това беше гейзерът на Конфалюм. Други звуци бумтяха в съзнанието й. Я-та, я-та, я-та — вум. У-уа-ва-ма. Усети как крилата я обгръщат и се затварят. Тичаше, спъваше се, падаше, ставаше и пак тичаше.

7

Колкото повече навлизаха в провинцията на променящите се, толкова по-познато ставаше всичко. И все пак у Валънтайн същевременно се засилваше убеждението, че прави някаква отвратителна, ужасна грешка.

Спомни си тукашната миризма: силна, тръпчива, многослойна, сладникав и тежък аромат на растеж и разлагане, който лъхаше равномерно под постоянния топъл ромол — объркана смесица от миризми, замайваща при всяко вдишване. Спомни си задушния, лепкав, влажен въздух, дъждовете, които валяха почти ежечасно, като трополяха по листака високо горе и се стичаха от лъщящо листо на листо, докато накрая някоя друга капка достигнеше и почвата. Спомни си феноменалния растеж на никнещата и източваща се почти пред погледа и все пак някак странно дисциплинирана растителност, където всичко се наместваше на строго определени равнища — горните етажи бяха за високите тънки дървета с къси корони, и стъпало по стъпало все по-надолу бяха дърветата с големи чадъри от листа, свързани в плътен навес от плетеницата на лозите и пълзящите растения и така нататък чак до горската настилка — тъмна, тайнствена, почти гола, — абсолютно продължение на влажната, бедна, пореста почва, която гъвкаво пружинираше под краката. Спомни си внезапните светлинни снопове, ярки и необичайни, пронизващи навеса от листа на непредсказуеми интервали, които бързо и стряскащо внасяха някаква яснота в полумрака.