Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 126

— Подкрепям предложението — веднага се обади Дивис.

След като бяха приключени всички процедури по гласуването и присъстващите се обособиха на малки мобилни групи, Хисун остана да седи сам, като се чудеше кога ще се събуди. След малко високият светлокос Стазилейн се назвеси над него, намръщен и усмихнат едновременно.

— Не бъркаш ли, че точно сега напускаш Замъка, Хисун — попита той.

— Може би. Но имам чувството, че точно това е редно да направя. Ще рискувам.

— Тогава се провъзгласи за коронал преди отпътуването!

— Шегуваш ли се? Ами ако Валънтайн е още жив?

— Ако е жив, знаеш как да уредиш нещата, за да стане той понтифекс. Но мъртъв ли е, трябва да побързаш да заемеш поста.

— Изключено е да го сторя.

— Налага се. За да не намериш на връщане Дивис на трона.

Хисун широко се усмихна.

— С това ще се справя лесно. Ако Дивис замести Валънтайн, ще се погрижа Тиеверас най-сетне да си отдъхне. И тогава Дивис ще трябва да слезе в Лабиринта, а кандидатът за трона ще е само един.

— Ти ме смайваш, в името на Господарката!

— Нима? А ходът е твърде очевиден. — Хисун здраво стисна десницата на събеседника си. — Благодаря ти за подкрепата, Стазилейн. И те уверявам, че всичко ще приключи добре. Ако се наложи да стана коронал при понтифекс Дивис, така да бъде: мисля, че ще се сработим с него. Но засега да се молим за безопасността и успеха на лорд Валънтайн и да зарежем всички спекулации. Става ли?

— Разбира се! — каза Стазилейн.

Прегърнаха се и Хисун излезе от залата. Навън цареше същата бъркотия, само дето броят на по-дребните риби бе стигнал стотина и отправените към Хисун погледи бяха особени. Но Хисун не се изниза мълчешком и със сведени очи през навалицата. Откри Алзимир, който го зяпаше прехласнато, в края на тълпата и му нареди да се готви за пътуване до Лабиринта.

Младият рицар благоговейно го погледна.

— Преди минути плъзнаха приказки, че ще те правят коронал. Вярно ли е?

— Нашият коронал е Лорд Валънтайн — каза Хисун рязко. — Сега върви и се стягай за път. Тръгваме призори.

6

На Милилейн й предстоеше да измине още половината квартал до къщата си, когато до слуха й долетяха ритмични викове от сорта на „я-та, я-та, я-та, вум“ — безсмислени, присмехулни крясъци, сякаш из улиците деряха гърла хиляди откачени. Спря се и уплашено долепи гръб до един порутен зид с чувството, че е хваната в капан. Отзад в градинката тайфа пияни маршируващи пейзани вдигаше врява, чупеше прозорци и досаждаше на минувачите. Някъде встрани, на изток, рицарите на Декерет провеждаха състезание в чест на лорд Семпетурн. И сега тази лудост — я-та, я-та, я-та, вум. Нямаше къде да се обърнеш. Нямаше къде да се денеш. Едничкото й желание бе да се прибере благополучно и да залости вратата. Светът бе полудял: я-та, я-та, я-та, вум.