Читать «Да видиш невидимия» онлайн - страница 8

Не. Разбира се, че не.

Така че в отношенията ми с другите съществуваше тази дупка, тази празнота, това бяло петно, което не оставяше много теми за разговор с приятелите ми, особено след като съвсем се бях отучил да разговарям. Периодът на пренастройката бе голямо изпитание.

Но имах напредък, тъй като вече не бях същия надут, високомерен тип, какъвто бях преди осъждането ми. Учил се бях на смиреност в най-тежкото училище.

От време на време се случваше, разбира се, да забележа Невидим на улицата. Бе невъзможно да го избегне човек. Но с опита, който имах, бързо поглеждах встрани, сякаш очите ми се бяха спрели за миг върху прокажено чудовище от друг свят.

Но едва през четвъртия месец от възвръщането ми към видимост получих последния си урок от присъдата. Намирах се близо до Градската кула, след като се бях върнал на старата си служба в канцелариите на кметската управа. Бях свършил с работата за деня и вървях към метрото, когато от тълпата се протегна ръка и ме хвана за рамото.

— Моля ви — каза тих глас. — Почакайте за минутка. Не се страхувайте.

Вдигнах глава учуден. В нашия град непознати не се заговарят.

Видях бляскавата емблема на невидимостта на челото на мъжа. След това го познах — стройният младеж, който преди повече от половин година бях заговорил на онази пуста улица. Беше измършавял, очите му бяха неспокойни, кафявата му коса изпъстрена със сиво. Тогава трябва да е бил в началото на срока си. Сега сигурно бе към края му.

Държеше рамото ми. Изтръпнах. Тук улицата не бе тъй пуста. Това бе най-многолюдния площад на града. Отскубнах се от ръката му и понечих да се обърна.

— Не, стойте — извика той. — Не ме ли съжалявате? И вие сте били на мое място.

Направих несигурна крачка. После си спомних как бях настоявал, как го бях молил да не ме отблъсква. Спомних си собствената си мъчителна самотност.

Отдалечих се още на крачка от него.

— Страхливец! — викна той след мен. — Проговори ми! Предизвиквам те! Проговори ми, страхливецо!

Това бе прекалено. Засегна ме. Очите ми внезапно се напълниха със сълзи, обърнах се към мъжа и протегнах ръка към неговата. Хванах тънката му китка. Контактът изглежда го наелектризира. Миг по-късно го държах в прегръдките си и се опитвах да поема част от нещастието му в себе си.

Роботите на сигурността се приближиха и ни заобиколиха. Хвърлиха го на една страна. Бях арестуван. Ще ме съдят отново — не за студенина, този път престъплението ми бе топлота. Може би ще намерят смекчаващи вината обстоятелства и ще ме пуснат. Може би не.

Не ме е грижа. Ако ме осъдят, този път ще нося знака за невидимостта си като венец на славата.

Информация за текста

Robert Silverberg

To See the Invisible Man, 1963