Читать «Среща на разуми» онлайн - страница 5

— Нищо — отвърна помощникът. Той наблюдаваше неравната бяла стена от корали, търсейки проблясъка на синева, която щеше да очертае пътя към вътрешната лагуна. Това им беше първото пътуване до Соломоновите острови. Помощникът, преди да стане пътешественик, бе телевизионен техник в Сидни. Той се чудеше дали капитанът не е полудял и решил да извърши показно самоубийство, блъскайки се в рифа.

— Още нищо! — извика той. — Плитчини отпред!

— Аз ще поема управлението — каза капитанът на рулевия. Той хвана кормилото и се загледа в непрекъснатата верига на рифа.

— Нищо — каза помощникът. — Капитане, по-добре да намалим.

— Не бива, ако имаме намерение да минем през протока — отвърна капитанът. Започваше да се тревожи. Но бе обещал да достави товара на групата американци, търсачи на съкровища, които се намираха на този остров. А капитанът бе човек, който държеше на думата си. Беше натоварил в Рабул и по пътя бе спирал на обичайните места в Нова Джорджия и Малайта. Когато приключеше тук, щеше да се насочи за хилядата мили дълго плаване към Нова Каледония.

— Ето го! — извика помощникът.

Тясна синя ивица се появи в кораловата стена. Бяха на по-малко от тридесет метра разстояние и старата шхуна се приближаваше със скорост от осем възела.

Когато корабът влезе в протока, капитанът завъртя рязко кормилото. Шхуната се завъртя върху кила. От двете й страни проблясваха коралите. Бяха толкова близо, че можеха да бъдат докоснати. Чу се скърцане на метал и едно от горните платна на главната мачта се откъсна. След миг бяха в протока, борейки се с шестте възела скорост на течението.

Помощникът включи дизела на пълна мощност, после се хвърли да помага на капитана при кормилото. С помощта на платната и двигателите си шхуната прелетя през протока, като докосваше стените с бордовете си, след което влезе в тихите води на лагуната.

Капитанът изтри потта от челото си с голяма синя кърпа.

— Доста уютно местенце — каза той.

— Уютно ли! — избухна помощникът. Той се извърна сърдито настрани, а капитанът се усмихна леко.

Плъзнаха се покрай малък кеч, който се клатушкаше закотвен. Моряците свалиха платната и шхуната се насочи към разнебитения кей, който се издаваше напред от брега. Завързаха въжетата за палмите на брега. Откъм гъсталака на джунглата на брега се показа бял мъж, който подтичваше в обедната горещина.

Той беше много висок и слаб, с възлести колена и лакти. Яростното меланезийско слънце го бе изгорило, но той не бе загорял и носа и бузите му се белееха. Очилата му с рогови рамки се бяха счупили и бяха залепени с парче лейкопласт. Изглеждаше нетърпелив, млад и странно наивен.

„Изобщо не прилича на търсач на съкровища“ — помисли си помощник-капитанът.