Читать «Дягилев играе в Речния свят» онлайн - страница 8

Отначало се отнасях с подозрение към него. Имаше странен вид с издължения си череп и със странните си, грациозни, женствени движения. Беше много силен, но много странен и странеше от хората.

Той винаги наблюдаваше, когато в Оксенстиерна пристигаха нови хора.

— Кого търсиш? — попитах го един ден.

— Няма значение, по-добре е дори да не споменавам името му.

— Хайде, Вацлав, няма да те заболи, ако ми кажеш името му.

— Това може да го накара да се появи.

— Тогава трябва да е голям дявол, нали?

— Най-лошият, който може да съществува. Той отдавна плени душата ми и ще се върне, за да я вземе отново.

Научих от Бронислава, че това се отнасяше за един мъж на име Дягилев, който е бил балетен импресарио, когато те всички са живели в края на деветнадесети и началото на двадесети век. Под ръководството на този Дягилев, Нижински е постигнал най-големите си успехи. „Сянката на розата“, „Лешникотрошачката“, „Силфидите“ и много други. Той беше водещият танцьор в компанията, а самата компания бе световно известна.

— Но какво лошо има в това? — попитах. — За какво се оплакваше Вацлав?

Тя поклати глава и погледна отнесено.

— Имаше нещо в Сергей Дягилев, нещо ужасно и ненормално. Той експлоатираше всички. Но не беше това. Балетните танцьори са свикнали да работят усилено. Беше нещо друго. Мога да го назова само нещо дяволско. Той ужасяваше Вацлав и най-накрая го подлуди.

Някак си, въпреки милионите, милиардите хора, преродени на Речния свят, аз знаех, че Дягилев ще намери Нижински. Така че не се изненадах, когато един ден в Оксенстиерна дойде нова група хора. Те носеха някакви стоки за размяна — сушени пакети рибена кожа и други рибени продукти, а също така някакви маси, грубо издялани от големите дървета с дървесина като желязо.

Те сигурно ги бяха изработили някъде надолу по Реката, където бяха си направили железни инструменти.

Заедно с групата, множеството дойде и един мъж, средно висок, с тъжни тъмни очи и плоско, сбръчкано лице. Той не бе красив по никакъв начин, но имаше някакво властно излъчване. Той се приближи към палатката ни, където репетирахме.

— Вие ли сте танцьорите? — попита той.

— Такива сме, сеньор — отвърнах аз. — А кой сте вие?

— Аз съм човек, който се занимава с танцьори — отговори той.

Вацлав, който беше в една от другите палатки репетирайки с танцьорите, дойде сега, видя новодошлия и челюстта му увисна.

— Сергей! — извика той. — Наистина ли си ти?

— Никой друг, приятелю мой — каза новодошлият. — Кажи на приятелите си тук кой съм аз.

Вацлав се обърна към мен. Тъмните му очи блестяха, докато казваше:

— Това е Сергей Дягилев. Той е велик импресарио, велик продуцент на танцови трупи.

— Интересно — отвърнах аз. — Нямам нужда от теб, Дягилев. Нашата трупа вече е организирана.

— Без съмнение — каза Дягилев. — Просто искам да гледам представлението ви.

Дягилев посети вечерното ни шоу и дойде да ни види след изпълнението. А то бе минало добре. Местата за публиката бяха заети повече от половината, което беше добре дошло за нас. Налях на Дягилев чаша вино. Ние, латинците, бяхме разменили със северняците алкохола си за него. Изглежда, че беше френско вино, но на мен ми липсваше нашето испанско, което не беше толкова рафинирано.