Читать «Терминален експеримент» онлайн - страница 151

— Защо? — попита гласът.

— Защото я обичам, по дяволите! Обичам я повече от самия живот. Обичам я с всяка фибра на съществото си.

— Наистина ли? — изрече гласът.

Питър замълча, затаил дъх. Замисли се. Нима говореше така единствено заради гнева си? Нима дърдореше неща, които в действителност нямаше предвид? Или пък беше вярно — наистина вярно?

— Да — тихо прошепна Питър. Най-сетне беше разбрал. — Да, аз наистина я обичам толкова много. Обичам я толкова, че не бих могъл да го изразя с думи.

— Крайно време беше да си го признаеш, Пийти. Каза го, макар че трябваше да те принудим да го сториш. Отиди да си прибереш Кейти — без съмнение си я оставил в къщата на сестра й — така бих направил и аз. Вземи я и я доведи у дома. Нищо повече няма да й се случи.

ГЛАВА 42

На следващия ден Питър се увери, че Кейти тръгва на работа без никакви проблеми, но самият той остана у дома. Изключи електронната система на вратата и повика ключар, който инсталира старомодни ключалки. Докато майсторът работеше, Питър седеше в кабинета си, взираше се в пространството и се опитваше да осмисли всичко.

Припомни си за Род Чърчил.

Студенокръвен тип, който не даваше израз на чувствата си.

Но той се лекуваше с фенелзин — антидепресивен медикамент.

Което, разбира се, означаваше, че диагнозата на Род е била клинична депресия. Но през двете десетилетия, през които бе познавал Родерик Чърчил, Питър не беше забелязал някаква разлика в поведението му. Значи може би… може би той е бил в състояние на депресия през цялото това време. Може би е страдал от това заболяване още по-рано, от детството на Кейти, и това го е направило лош баща.

Питър поклати глава. Род Чърчил — не отвратителен тип, не мръсник. Просто болен човек — химически дисбаланс.

Това наистина смекчаваше постъпките му, правеше го по-малко виновен за начина, по който се беше отнасял с дъщерите си.

„По дяволите — помисли си Питър. — Всички ние сме химически машини.“ Самият той не можеше да работи без сутрешното си кафе. Нямаше никакво съмнение, че Кейти ставаше по-раздразнителна преди менструация. А Ханс Ларсен бе позволил на хормоните си да го водят в живота.

Кой беше истинският Питър? Ленивият, раздразнителен тип, който всяка сутрин се измъкваше от леглото? Или съсредоточеният, целенасочен човек, който пристигаше в кабинета си, след като кофеинът бе направил своята магия? Коя беше истинската Кейти? Бодрата, умна сексапилна жена, каквато беше повечето време, или капризната, свадлива личност, в каквато се превръщаше за няколко дни в месеца? И кой беше истинският Ларсен? Пияният, ограничен сексуален маниак, когото Питър познаваше, или човекът, който очевидно е вършил работата си добре и е бил харесван от повечето си колеги? Какъв ли щеше да бъде, ако някой беше отрязал пениса му? Вероятно напълно различен човек.

Какво щеше да остане от човека, ако му отнемат стимулиращите вещества и депресантите, инхибиторите и дисинхибиторите, тестостерона и естрогена? Ами с децата, които получаваха прекалено малко кислород по време на раждане? Ами онези със синдрома на Даун — хора изцяло променени, защото имат допълнителен двадесет и първи хромозом? Ами онези с аутизъм? Или кретенизъм? Хората, страдащи от маниакална депресия? Шизофрениците? Онези, които страдат от раздвояване на личността? Онези с мозъчни увреждания? А хората, които страдат от болестта на Алцхаймер? Сигурно засегнатите индивиди нямат вина. Ако ги нямаше тези заболявания, те щяха да бъдат съвсем различни — и въпросните им души също.