Читать «Корпорация „Магия“» онлайн - страница 18

Смятам се за доста практичен. Поне винаги съм се придържал към принципа да си върша моята работа, а останалите неща да вървят от само себе си. Но в него имаше нещо самоценно, независимо какви вреди бе причинил по моите стандарти. Даже котката мъркаше.

Госпожа Дженингс му заговори с ясен, чист сопран, в който нямаше думи. Той отговори с кристално чисти тонове, променяйки цветовете в ядрото си в зависимост от височината им. Тя се обърна към мен и каза:

— Той признава, че е изгорил магазина ти, но е бил поканен да напрви това и не е в състояние да разбере твоята гледна точка. Можеш ли да му предложиш някакъв дар?

Замислих се за момент. — Кажи му, че се чувствам щастлив, като гледам танца му. — Тя му го изпя. Той се завъртя и подскочи, като огнените му пипала плавно се извиха в изящни форми.

— Това е добре, но не стига. Можеш ли да помислиш за още нещо?

Замислих се здравата. — Кажи му, че стига да иска, ще построя в къщата си огнище, където ще може да живее, когато пожелае това.

Тя кимна одобритлено и отново заговори. Почти бях сигурен, че разбрах отговора му, но госпожа Дженингс преведе. — Харесва те. Ще му позволиш ли да се доближи до теб?

— Ще ми направи ли нещо?

— Не тук.

— Тогава добре.

Тя нарисува едно „Т“ между двете ни окръжности. Той бавно се промъкна след артама, като котка през отворена врата. След това се завъртя наоколо, леко докосвайки ръцете и лицето ми. Докосването не бе изгарящо, а по-скоро гъделичкащо, тъй като чувствах вибрации, а не горещина. Когато прелетя край лицето ми, бях потопен в свят на светлина, подобен на първата зора. Отначало ме беше страх да дишам, но после ми се наложи. Нищо не се бе случило, макар че гъделичкането се увеличи.

Може да ви се стори странно, но откакто ме докосна саламандърът, никога не съм имал настинка. Иначе си кихах цяла зима.

— Хайде стига, стига! — чух да казва госпожа Дженингс. Огненият облак се оттегли от мен и се върна в окръжността си. Музикалните дискусии продължиха кратко и съгласието бе постигнато почти веднага, тъй като госпожа Дженингс кимна със задоволство и каза:

— Върви си тогава, дете на огъня, и се върни, когато трябва. Тръгвай… — и тя повтори предишната формула.

Ундината не се показа отведнъж. Госпожа Дженингс отново извади книгата си и зачете с монотонен шепот. Бях започнал да задрямвам в задушната палатка, когато котката започна да съска. Беше се вторачила в централната окръжност с извадени нокти, извит гръб и навирена опашка.

В тази окръжност имаше нещо безформено, от което капеше влага и слуз до границите на магическия кръг. Миришеше на риба, кафяви водорасли и йод и излъчваше влажна фосфоресценция.

— Ти закъсня! — каза госпожа Дженингс. — Получи съобщението ми — защо трябваше да чакаш да те принуждавам?

То се помести с шляпащ звук, но не отвърна.

— Много добре! — каза тя твърдо. — Няма да се разправям с теб. Знаеш какво искам и ще го направиш! — Тя стана и грабна голямата свещ в центъра. Пламъкът й избухна като на еднометрова факла. С него тя намушка ундината.