Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 119

Който е послушен, печели, който е непослушен, губи.

— Но нали всички умират, значи и добрите в края на краищата са губещи?

Добрите хора наистина умират, но те отиват на небето и са щастливи.

— Но нали небето не може да се види с очи, а нищо, което не може да се види, не съществува! Сами го казахте!

Небето е лъжа, за да прикрие истината, че смъртта е провал на всичко. Вярвай в тази лъжа.

Справедливост е, когато умре лош човек, трагедия е, когато умре добър човек, смъртта е край на живота.

Не всичко има своя отговор. Вселената е непознаваема. В нея няма никакъв смисъл.

— Но как е възможно това?

Това е истината. Това е реалността.

— Разбира се.

Само десет часа, прекарани на тази планета, и бях разоръжен, ключът, който бях намерил с цената на хиляди животи, бе заровен толкова дълбоко под наложените масови представи за сигурност, заключаващи се в това, което е известно на всички: животът е нелепа случайност, която продължава докато не му се изплъзнем и умрем.

Но някъде дълбоко в подсъзнанието ми остана друга истина: Светът действително не се нуждае от един глупак повече. Защо отново реших да играя ролята на Иванчо Глупака, какво мога да получа от безкрайната хипнотична илюзия, че човек може да се доверява само на очите си? Защо да отричам всичко, което зная? Аз израствам като всяко друго дете на планетата, поглъщам наготово всичко, което светът ми предлага и не след дълго ще бъде вече късно да си спомня. А помня ли сега, в този момент? Защо изобщо съм се появил тук?

Битката е завършена. Детето спи.

Онова, което си научил, преди да се родиш, не е изгубено. Гласът му бе тих като ветреца на хълма.

— Само е останало скрито, докато преминеш изпитанията, докато дойде време да си спомниш. Със сигурност, когато пожелаеш, можеш да намериш великолепен и чудесен начин да го откриеш отново.

Седнах до него на заравнената скала, със свити до брадичката колене и се опитвах да разбера какво се беше променило в него.

Гледах Дики в очите почти цяла минута и се питах как съм могъл да зная толкова много, когато съм бил на неговата възраст. Бях умно момче наистина, но също така имаше още много неща да науча, не бях чак толкова умен.

И накрая, бавно като охлюв, стигнах до истината.

Дики също ме гледаше в очите, без дори да мигне, четейки мислите ми и бавничко в ъгълчето на устните му се прокрадна усмивка.

— Позволи ми да отгатна — казах му аз. — Ти през цялото време си знаел всичко, което ти казвах, нали? Искал си аз да си спомня всичко, което зная, не заради теб, а заради себе си. През всички тези месеци всяка минута с теб е била изпитание.

Той нито потвърди, нито отрече думите ми.

— Пай?

След известно време кимна веднъж, като едва помръдна глава.

— Доналд Шимода?

Едва забележимо кимване.

— Чайката Джонатан.

Леката усмивка се запази, едва доловимо кимване, очи, вперени безмълвно в моите.