Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 116

Губя равновесие, притиснат съм до стената. Децата не знаят коя страна на сабята да хванат. Дори и най-тъпата от тези зли армии ме превъзхожда по численост и може да ме разкъса на парченца като малък метежник, преди още да прогледна.

Този свят е раняваш като остър камък. Наранен съм до кръв, а мама дори не знае, че водя борба на живот и смърт.

— Всичко е наред, милото ми, не плачи. Всичко е наред…

— Мамо! — безмълвно ридаех аз. — Помогни ми!

Човек може да говори не само с думи и майките понякога казват на децата си повече, отколкото знаят, когато децата им плачат.

Тя ме галеше но главата.

— Мъничкото ми. Драконите са повече от тебе и си служат с измама. Но ти имаш избор. Два избора. Първият: не обръщай внимание на техните лъжи. не се съобразявай с техните ограничения, детето ми. Затвори очи. въздигни духа си, спомни си кой си, отвъд това пространство, отвъд времето, нероден, неумиращ…

Аз се успокоих, отпуснах се.

— … и физическият свят ще издигне победно юмрук:

Ура. Мъртъв! Всички очи ще видят малкото ти телце бездиханно, всички пръсти ще усетят, че няма пулс и ще подпишат свидетелство, където ще нарекат твоята победа смърт.

Тя ме притисна до лицето си.

— Но имаш и друг избор: Да спечелиш като загубиш.

Преди да срутиш външните си стени, което трябва да се случи, ако решиш да останеш, изгради си едно вътрешно пространство, където твоята истина да бъде защитена.

Помни в себе си, че ти си вечният живот, избрал този свят за игрална площадка; помни, че светът, който познаваш, съществува с твое съгласие и за твое добро; помни, че твоята цел и твоята мисия е да излъчваш любов по собствения си очарователен начин в моментите, които считаш за най-драматични. Драконите са твои приятели!

Аз се вслушвах в майка ми и си спомнях, нейната жизнена призма отразяваше лъчите така, че веднага ме свързваше със светлината, от която идвах в това място на мрак и нападения преди зори.

Тя ме гледаше с широко отворени очи.

— Запомни ли истината добре? — попита тя шепнешком тайната помежду ни. — Създай кристал около центъра на твоето същество, огради го дебело и силно във време-пространството, излей една обвивка, която нищо да не може да разруши…

Но, майко, примигвах аз, слушах я и се чувствах изгубен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш…

— Така е — мълвеше тя. — Слушай твоите дракони. Аз съм закотвена във време-пространството също както и ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, баща ти също. И ти ще останеш сам. Предай се. Покори се. Позволи на стените ти да се сринат, нека станат на прах. Остави се светът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. не се съпротивлявай. Но някъде дълбоко в себе си запази истината, която си заключил и забравил, и един ден, може би след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш към тази истина и ще се смееш…

Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите само дни, след като бях роден, гледах как стените ми се взривяват н стават на прах пред приливите, надигнали се като сини планини: без избор, без въпроси, животът е мизерен, недостатъчен, несправедлив, безсмислен; ние сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме леминги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква цел и причина. Заповядайте на земята, глупаци.