Читать «Червен вятър» онлайн - страница 26

Издухах рязко цигарения дим. Вятърът блъскаше в затворените прозорци. В стаята беше задушно.

— Умни момчета сме ние — продължи Коперник подигравателно. — Не сме и допускали, че си такъв смелчага. Я виж това.

Бръкна с кокалестата си ръка в джоба на сакото и бавно изтегли оттам нещо над масичката, повлече го по зеленото сукно и го остави там опънато, лъщящо. Наниз бели перли със закопчалка във формата на самолетно витло. Зърната проблясваха меко в гъстия, наситен с пушек въздух.

Перлите на Лола Барсали. Перлите, подарени й от летеца. Мъжът, който беше мъртъв, мъжът, когото тя още обичаше.

Загледах ги, но не помръднах. След малко Коперник се обади почти сериозно:

— Бива си го, нали? Би ли благоволил да ни разкажеш някоя история, господин Марлоу?

Станах, избутах стола изпод себе си, бавно се приближих до масичката и се загледах в перлите. Най-голямата беше около осем милиметра в диаметър. Бяха снежнобели, преливаха с цветовете на дъгата с омекотена лъскавина. Повдигнах ги бавно от масичката за шах, където лежаха до нейните дрехи. Усетих ги в ръката си тежки, гладки, изящни.

— Хубави са — рекох. — Доста от неприятностите са заради тях. Да, сега ще говоря. Сигурно струват сума пари.

Ибара се засмя зад гърба ми. Много кротък смях.

— Стотина долара — рече. — Добра имитация… но имитация.

Повдигнах отново огърлицата. Изцъклените очи на Коперник ме гледаха злорадо.

— Как разбра? — попитах.

— Разбирам от перли — рече Ибара. — Тези са добра изработка, жените често поръчват да им изработят такива, нещо като застраховка. Но са гладки като стъкло. Истинските са грапави, ако ги опипаш със зъби. Пробвай.

Стиснах две-три между зъбите си лекичко, плъзнах ги напред-назад, после встрани. Без истински да ги захапя. Бяха твърди и гладки.

— Да. Тези са много добри — рече Ибара. — Някои дори имат малки неравности и вдлъбнатини като истинските.

— Биха ли стрували петнайсет бона… ако бяха истински?

— Да. Вероятно. Трудно е да се каже. Зависи от много неща.

— Този Уолдо наистина си го е бивало — рекох.

Коперник се изправи бързо, но не видях кога е замахнал. Все още гледах перлите. Юмрукът му ме улучи в ченето, където са кътниците. Веднага усетих кръв. Залитнах назад и се направих, че ударът е по-силен, отколкото беше.

— Сядай и говори, копеле! — почти прошепна Коперник.

Седнах и притиснах носната си кърпа към бузата. Облизах цепнатото място в устата си. Сетне пак станах, отидох и вдигнах цигарата, която беше избил от устата ми. Изгасих я в един пепелник и отново седнах.

Ибара пилеше ноктите си и огледа един от тях на светлината на лампата. По веждите на Коперник, откъм очите, имаше капчици пот.

— Намерили сте огърлицата в колата на Уолдо — рекох, загледан в Ибара. — Имаше ли някакви документи?

Той поклати глава, без да ме погледне.

— Ще ти повярвам — продължих. — Ето как беше. Не съм виждал Уолдо, докато той не влезе в бара тази вечер и не попита за момичето. Не съм крил нищо. Когато се прибрах, момичето с болерото, широкополата шапка и синята крепдешинена рокля — всичко, както той го беше описал — чакаше асансьора тук, на моя етаж. Видя ми се свястно момиче.