Читать «Терминатор 2: Страшния съд» онлайн - страница 3

Тази параноя й бе дар от Кайл Рийс, урок, който той бе научил през годините, прекарани в следвоенните развалини в постоянен страх от убиващи киборзи и деградирали хора. Бе й казал, че по-голямата част от живота си е бил войник. Това е единственият начин да имаш живот там, някъде в бъдещето. „Тогава“, бе го нарекъл той. Когато огромни военни машини прегазват костите на милиони. И мъртвите, обгорените, облъчените. Но Джон Конър бе успял да събере жалките останки и да организира немощна съпротива. И малко по малко, човечеството започнало да си възвръща от металните господари изгубените територии. До деня, в който Скайнет, в отчаян прилив на интелект, създал преместването във времето — първото темпорално-тактическо оръжие. И изпратил своя емисар в миналото, за да унищожи Сара Конър, така че Джон Конър да не може никога да се роди.

Но силите на Джон овладели апаратурата и изпратили Кайл, за да спре, ако е възможно терминатора. Мисията означавала сигурна смърт, и все пак той пожелал да я изпълни. Един обикновен войник, готов да влезе право в зейналата паст на историята, защото обичаше Сара.

Отначало тя не можеше да разбере как е предизвикала такава изгаряща страст. Тя бе обикновено момиче с кестенява коса, кафяви очи и достатъчно приятни черти, но нищо зашеметяващо. А Кайл я боготвореше. Не, това не бе съвсем така. Той обожаваше това, в което тя щеше да се превърне — майката на Джон Конър, тигрицата, която щеше да го опази през времето на катастрофата. И Кайл се бе хвърлил през водовъртежа на времето, в един невъзможен свят, тъй хубав и богат, цъфтящ от живот, свят, за който само можеше да фантазира по разказите на по-възрастните, които бе слушал като дете. И той я измъкна от мерника на терминатора и се люби с нея, изпълнен с нежно страхопочитание. Едва тогава, в този изгарящ миг в ръцете му, когато сля тялото и душата си с него, тя разбра, че любовта му е истинска. Те я бяха направили такава, създавайки, без да знаят, Джон Конър, който един ден щеше да порасне и да изпрати баща си назад във времето, за да спаси Сара от терминатора, а тя да забременее и да роди Джон Конър, който пък… отново питонът, захапал опашката си.

Джипът навлезе в завой и нещо от арматурното табло падна в скута й. Моментална снимка, на която бе тя самата. Малко мексиканче се бе спуснало и я бе снимало на мрачната бензиностанция няколко мили по-назад, като й поиска пет долара. Тя съжали бедния бездомник и му даде четири, след което захвърли снимката небрежно на таблото. Сега се вгледа и с изненада видя, че от нея я гледа една остаряла жена. Лицето й все още бе младежки гладко и бяло, дори бе станало по-сочно поради бременността, но очите изглеждаха като от друга епоха — толкова стари, колкото тези на сбръчкания собственик на бензиностанцията. От друга епоха, защото се бе вглеждала назад, в мъчителното минало, и напред, в ужасяващото бъдеще. Но най-много я състаряваше тъжната усмивка като на Мона Лиза. В мига, в който момчето щракна полароида, тя мислеше за Кайл. Нямаше как да научи, че това е Снимката — тази, за която Кайл каза, че е получил от Джон Конър преди много време, когато двамата клечали в някаква мръсна дупка и небето над главите им трептяло от въздушната армада на Скайнет. Някъде в бъдещето Сара щеше да я даде на Джон, а той на Кайл. Кайл щеше да се влюби в тайнствената тъжна усмивка, винаги щеше да се опитва да разбере за какво си е мислела тя тогава, и никога нямаше да научи, че е предизвикана от копнеж и тъга по него самия. Може би това бе началото на кръга. Но, разбира се, кръговете нямат начало и край. И тя не можеше да мисли сега за Кайл. Трябваше да мисли за пътя пред себе си и за това как да намери убежище от приближаващата буря и нощта.