В българска ми клета земляима малко градче,то е легнало в поляна,име нему Прилеп.Прилеп — то е име славно,тамо е живеялнекога си крал ни Марко,в него е царувал.Е царувал, е воювалс власи, каравласи,българска e бранил земля,роду си помагал.Дор е бил жив крал ни Марко,земля била мирна,не глобеха нея турци,не газеха нея.Не рачил е мърсний турчинкъщи ни да газит,он не можеше да любитбългарски девойки,не е могъл да ги турчит,в свой харем да държит,да не могат да излезатизпод тежок затвор,да не видат свет ми божий,ни па сълнце ясно…И одавна то е билоу нас, в България,в одавнешно, старо време,старо, али славно.Но защо я ви наумвам,клетички девойки,наше славно време, старо,наша прежна доба?Що помина, не ся върщатназад, о девойки,нема краля, нема бана,гиздави, го нема!Али враг да земит, моми,ум, перо ми клето,че то искат да приказватс вас за тъги, мъки.И е било време, моми,и е било доба,бил е той век златен, харен,да би не е било!Що е било? — пита щете,гиздави девойки,мене, млада сиромаха,скитника без рода.Що е било? — пита щете,българки ви клети! —Нел’ е било како в нашевреме, наша доба?Не така ли како при насплакали са майки?Не така ли како при настурчин влегвал в къщи?Па ударал нож си острийв земля ил’ на дъски,па извиквал с глас си страшен:„Бърго ти, гяурко,наточи ми вино ройнои лютица върла,напълни ми ти, гяурко,чаши стодрамници,я да пиям, да с’ опиям,с тебе я да легнам,да прегърнам рамна става,очи да целувамне две нощи, не три нощи,твои чърни вежди…“Клета ви съдбина, моми,клета ви година,що вас майка е родилав такво лошо време!О, да би е народиланаместо вас камен,не ще ронех азка сълзи,како сега, врели!Не ще пишеше перо мис кърваво мастило,немаше да ви опишамнаше тежко време!Що е било? — питате пак,българки, другарки, —как е било в прежна доба,в то ми златно време?Що е било, как е било,нек сега забравим,или я вам ся обреквам,милички ми сестри,в другий път вам зарад негоя да ви разкажа.Али сега, мили моми,нека ви прикажаприказки от наше време…Слушайте, девойки!Не е било то одавнау нас, в България,било е в година, моми,петдесет и седма,кат притурим ощ’ хилядаи осъм стотини.Беше вечер, ясен вечеру Прилепа града,по безоблачно ми небомесечина плава,окол нея там безбройни,ситни звезди сяят,а и ветер тихий, хладнийлист на дървя нищат.Во църковната градинавесели са китки;през църковний двор широкигиздави девойкивървят с стомни, с вода пълни,исто тресопатки.А момчета, българчета,в дворът седят накуп,с жедно сърце, с жедни очимигаят, погледват.Нихна младост, пуста младостсвоето си искат.Как що мрена риба баратместо по-дълбоко,как що славей, малка птица,седало си виетсред разцветени ми ружив поле ил’ в градина,как що майка силно любитпървата си рожба,так и младо любит млада,искат мома юнак,младо момче-хубавелче,гиздаво си либе.И я некога си, моми,жеден бех и страденпо моминско лице, хубости по чърни очи;съм ся крадел из дома сии съм бегал нощем,като елен млад, запален,плет я съм прескоквал.И ся криех во градина,зад макови киткиил’ под ружи гъстолиститулех ся как заяц.Па дочаквах свое либетамо во градина,кога оно утром рано,во зора глъбока,зело лейка в бела ръка,цветя си поливат,а я одвай, одвай дишам,да не ме догледат…Ала защо си наумвампрежни си години?Нека, моми, ви докажасвойт тъжен приказ.
II
Во църковната градина,во дворът широкий,седнала е стара бабапред църковни врати.Никой нея не я питаттамо защо седит,кого барат, кого чекат,откъде дошла еи що она в църква искат:дал’дете ще кръстит,или сина си венчатс млада хубавица?Ил’е дошла за молитваза болнава щерка?Ил’задушбина ще правитпо грехове тежки?Никой не си питат баба,гиздави девойки,що лице й синьо-жълтощо ся е сгърбила?Що останали са в снагасамо кожа с кости?Защо нейни стари очиврели сълзи лият?Защо охкат, защо стенкат,пръстите с кършит?…Никой не я питат, моми,не ще и да знаит,никой не си питат баба,мислит, че е луда.Нарамена стара бабас от козина торба.А що она в нея носит,що има во нея?Чакайте ви, моми, сестри,потърпете малко,се ще видим, ще узнаем,баба ще ни кажит.Седнах, моми, окол’ бабапред църковни врати,па ся пулям и ся чудамзащ’ е жаловитаи що барат в таква добатъмна и вечерна,кога люди ся собиратдома си сос челяд;кога люди си оставятдневни си печалбии сбираят окол’ себедребни, мили рожби,па и них они ся печалятда ся развеселят,да забравят дни си чърни,мъки, тъги, глоби…Щ’ она барат в таква доба,кога сегде тихо,глухо сегде, тъмно сегде,сичко нощ покрила,и планини, и долини,шуми и поляни,и широките градини,сичкий бел свет божий,кога сичко ся починватот печалби дневни,как зверове, так и птиципитоми и диви.Що накарало е бабадом да си оставит?Да ся скитат като луда,исто кукавица?Нек я питам, нек узнаямзло какво я нашло.Чума ли село избила,глад ли е морило?Къща л’вода е отнесла,та имот потопи?Или клетий, гладен турчинсърце й изгори?…— Бабо! Слушаш? Опули ся,нек си поприкажемза твой, бабо, живот, помин,за младо ти време.Откъде си, кажи, бабо,и от кое село?Зло какво е тебе нашло,зла каква година?Що накарало е тебев градът ни да дойдеш?Що си дошла ти самичкабез сина, без щеркаили немаш ти роднина,иста кукавица?Само стап си взела, торбаи повече нищо.И що носиш в тая торба,що има во нея?Дали суха от хлеб коркаи лейка за вода?…Каква тъга, каква мъкатебе е сгърбила?Защо охкаш, защо стенкаш,сълзи защо рониш?Тежок ли грех си сторила,та си дошла овдеда отмолиш грех си в църква,бога ти да смилиш?Или болна имаш дома,дошла си по вода,вода светена, църковна,болен да напоиш?…Не бой ми ся, мила бабо,не съм зъл човек я.Разкажи ми твойт помин,ядове и глоби,милвам я да слушам, бабо,приказки от баби… —Крена глава стара баба,крена, ся опули,а из очи сълзи капат,ронат ся кат бисер.Ето една врела сълзападна долу в земля,чърна земля нея изпии дочека втора.Гълтат баба врели сълзии земля них гълтат;ено ред от жежки сълзинакитил е клепки,колку клепки — толку сълзиредом, редом стоят;гинит ред един от сълзи,вторий ся показват,гинит вторий, а ред другийхвана себе место…Лиет баба жежки сълзи,како дъжд да върнит.Натопила шарен ръкав,бришит ги со левий,натопила ръкав левий,бришит ги с поли,а на нейзин пояс виситселска дълга кърпа:тя натопена й беше,и тя мокра.Гиздави девойки градски,веч вас стигна, чукнаевропейска поразия,френски луди моди.И ви, гиздави момчета,българчета градски,гълтате ви думи,и сто папагали,а не гледате как бабаврели сълзи лиет.Денем, нощем плачит, стенкат,никако не спиет.Ако вам ви паднит тежкоот те мои думи,не са, братя, те от злоба,а от братско сърце.Не сърдете ся на мене,мене сиромаха.Не сърдете ся на мене,скитника без рода.Не съм крив аз, ако слушамовде на чуждина,че ви тамо в България,в бащина ми мила,полудели сте по френскидуми и по моди.Наша клета баба-майкане ще френски думи,ще тя, братя, лек и билкада изцери рани.Но нек ви досвършвам, братя,приказ си за баба.Крена глава стара баба,крена, ся опули,а из очи сълзи капат,ронят ся как бисе.Искат баба да говорит,ядната не можит,бъркат нейзе честа хълцка,сълзи й горещи.— Ядна бабо, писана ти бабо,гледам твоя тъга,гледам, бабо, тежко ти ена душа и сърце.Доста, бабо, плака, стенка,избриши си сълзи,разкажи ми твойт помин,ядове и глоби.Негли я ще да помогнамна твоята мъка,негли ще ти кажам какотъга да отбиеш.Разкажи ми се, що знаеш,се, що мина през глава тиво живот ти целий.Турчин изгорил ти сърцеили чорбаджия?Или чума измориласинове ти, дщерки?Или огън изгорил екъща ти и стока?Лошо какво стигнало теили клетва тежка?Не бой ми ся, мила бабо,не съм зъл човек я.И кажи ми що ти носишв от козина торба?Дали суха от хлеб кораи лейка за вода?Стара баба с дрехла ръкакрена бела кърпаи избриши свой си образ,очи, клепки, сълзи.И издъхна глухо, тежко,скърсти обе ръце,па с глас слабий, жаловитийначна да приказва.Чуйте сега, о девойки,българчета млади,бабин приказ, нейни думии душевни тъги.
III
— Слушай, синко, слушай, милий,бабини ти речи,запомни ти харно, твърдо,разкажи ги тейку.Мож’ богат да е твой тейкоил’ е чорбаджия,та ще можит да помогнитна стара ти баба.Ако ли не, кат пораснеш,ког’ юнак ти станеш,сърце ти кога затупа,в жили кръв заврие,негли, синко, ще отплатишна мой клетий кървник…Много време и годинитежки, чърни, клети,пълни с мъки, пълни с глоби,минаха през глава,докат я таква си станах,како що ме гледаш.Многу видох, многу знаями теглих я многу,откак себе помнам, синко,и до ден денескане съм видела ден ясен,весела година…Али се да ти разкажебаба не умеет,та и сълзи, синко, сълзисърцето ми кинат,те мене не дават, синко,сичко да припомнам,те язик ми мен завързват,та и време нема… —Стара баба тук разгърнаот козина торба,та измъкна стара баба…Слушайте, девойки!Та измъкна из торба си —страх ме е да кажам.Нек ви кажам! — Тя измъкнакървава кошуля, моми,синовна кошуля!Бе изшарена кошуляот гърло до поли,бе изшарена кошулясос кървави капки!Капки кървави, о моми,гъсти, та големи,сърце ми от них застина,очи, уста — неми!Ядна, клета бабо-майко,тежка ти съдбина!Тежка ти година, бабо,немаш вече сина!Кървава кошуля, момигиздави, ся кълнам,сам я видох с свои очи,я сам я опипах!Гледам я кошуля, гледам,а баба ни плачет,сълзи лиет, сълзи ронит,охкат, стенкат, редит:— Сине, ти един у мама,сине, чедо Божин!Мило, писано ти чедо,нема тебе, нема!Олово, железо, сине,теб живот ти скина,турчин махна, тучин удри,тебе разполови.Падна, сине, ти на травав то широко поле,душа даде, душа нема,без да кажеш словоне за майка, не за либе;кръвта ти изтечекак на рудо, сине, ягне,младо и безгрешно!Беше ошел ти на пазарво Прилепа градада продадеш осмак жито,жито и пченица…Чеках ден я, чеках два дни,три дни и три нощи,ти не идеш, се те немаи совсем не дойде…Затова л’ я ти ся радвах,тебе я отгледах?Те отгледах и те вардехкако първа рожба?!Затова л’ я тебе готвиххубаво девойче?Ти го виде, го замилва,шеташе ти с него!…Боже вишний, боже милий,зло какво ме найде!Грех каков я сторих, боже,ил’ бе тежка клетва?Що я клета не дочакахвенци да целувам,себ’ отмена да донесам,сину първа люба…А сега я си останахпуста кукавица,денем, нощем я кукувам,като луда ходам.Ето така, момче младо,бог да ми те чуват!Имах сина, имах чедо,а сега го немам.Я го гледах, я го вардехкако свои очии сос него я забравахтежки си години.Ощ’ от малечки годиниучех сина, карахон от турчина да бегат,да не му отвърщат.Люто слово да не казват,да не го разлютит.Дека турчина ще стретит,нему път да правити да мълчит, кога турчиннего псуват, хулит.Секога да казват нему:„Ага, бей, ефенди,многу ти дни и години!“И ак’ нему турчин кажит:„Гяур кьор оласън“,него он да не докачватс ядовита дума.Ако л’ в къщи дойдит турчин,него да дочакватс мед и с млеко, с сладки думии него да служитсо що искат, с какво искати с вино чървено.Пържено ли пиле, яйца,младо л’ тлъсто ягне,млеко л’ кисело, ил’ пресно,баница ил’ мазник,или пресен хлеб домашен,в подница изпечен,пресно л’ сирене, ил’ маслокравско или овчско,се, що сакат ага-турчин,сичко да му дават.Ето така карах, учехБожина си синаот години още малки,още от пелени.Али зла и тежка билата година, младо!…Беха дошли турци клети,върли арнаути,не двамина, не тримина,цели десетмина.Наредиха ми ся в къщи,седнаха си редом.Ядат, пият, песни пеяттурски, арнаутски,наша вера хулят, псуват,кършат стол и чаши.Ножове удриха в земя,пушки на колена;гърло кинат, гласи креват:„Бърго, ти, гяурин,сестри л’имаш или тетки,донеси ги овде,те нас редом да ни служат,да стоят на нозе;чаши редом да подават,чаши с вино пълни.“Чух я, младо, тези думи,сину си я рехох:— Бегай, сине, зло те найде!Бегай, крий ся в слама,сине, търпи там под копа,дор ги уталожам… —Ойде син ми, он побегна,а па я ним казвам:— Аги мили, аги златни,жи’ ви турска вера,жи’ ви вера, жи’ ви бога,жи’ ви Мохамеда,жи’ ви турска книга, аги,сина не губете!Нема сестри, нема тетки,никого он нема:е едничек, е самичек,сираче без татка… —Още речта не дорекох,викнаха тук турци:— Не, гяурко, псешка щерко!Сина ще заколим! —Търгнаха тук ножове зли,блесна им железо,я от страх паднах ничкоми ся обезсвестих…Много л’ лежех, малко л’ лежехбез свест и без памят…али кога дойдох в себеи погледнах в къща,видох, синко, що сум сама,нема турци клети.Одвай станах, ойдох в плевня,Божина си найдох…Мина ся ден, вторий, третий,мина ся неделя;нищо нема, се е мирнов село, п’ околия.Минало е злото, казвах,помолих ся богу.Боже милий, казвах, боже,пречиста ти майко!Не дай, боже, не дай, майко,син ми да погинит.Кой ще, боже, мене старав хладен гроб отпусне?Кой ще, боже, при смъртта миочи да заклопат?Ти, пречиста божа майко,смили ся над мене,не дай злото да ме найдит,сина доварди ми.Мина злото, я си казвах,син ми жив остана,го прегърнах, го целувахво чело, во очи.Па го карах и го учехсебе си да чуват,да не казват люта думатурчину си нигде…Вървеха си дни, недели,нигде нема нищо,сегде тихо, сегде мирно,радост и веселба!Радваше ся клето сърце,кога гледах сина,че излегол, че отидеда пречекат Гроздау широките поляни,пред сълнчевен изгрев.Грозда, хубава девойка,Грозда чърноока,Грозда тънка и висока,Грозда чърнокоса,белолика хубавица,румена калинка.Идит Грозда, прусат Грозданиз гъстите трави,носит Грозда на глава сибаница ил’ мазникна овчари, кои пасаткалешо й стадо.Недалеко там в полянасрещаше я Божин;пулеха ся оба в очи,оба червенеха.„Помози бог, лепа Гроздо,добро утро, Гроздо!“А та нему: „Жив да ми си!Дал ти господ добро!“„Дека ходиш, лепа Гроздо?“„Гледаш, ручек носам,кога ще е наша сватба?“„Скоро, Гроздо, скоро, лепа,скоро край Митровден.“А та нему: „Слушай, Божин,ако не ма земешсама ще ти дойдам, Божин,бегалка ще станам,татка, майка ще оставам,люба да ти бидам.“Пулеха ся оба в очи,оба червенеха,па търгнуваха си оба —Божин преко поле,Грозда преко гъсти ниви,секой в своя къща.А майчино клето сърцерадва ли се, радва,че голям юнак е станалсин й за женене…Не на многу време радосте била за мене,стига веч година чърна,злото веч ме найде.Беше дошло клето времеданок да ся дават.Натовари кола с жито,спрегна си волове,па си тръгна в град на пазаржито да продава.Ако да бех знала, чедо,че зло ще го найдит,него немаше да пущамв той ден клетий черний.Да бех знала… да бех знала,можех ли да знаям?…Още път си не извървион до половина,беха му пресекли пътяттурци-арнаути.Обколиха него, чедо,турци кръвопийци,а он падна на колена,милно им ся молитда не земат млада глава,че един у майка.Ал’ не слушаят му молбитурци кръвопийци,пушка пламна, пушка пукнав турски ръце клети,зърно оловно продупнабелите му гръди.Друг измъкна ятаганът,глава разполови,тил и теме, и чело муна две половини.Па му пливна кръв чървенаниз зелена трава,спростре ся на чърна земяснага му бездушна.Летна му душа из снага,низ уста му неми,летна, без да кажит слово(немаше и кому)ни за себе, ни за майка,ни за първо либе…Мина ся ден и нощ мина,нищо я не знаях,на други ден утром раносина донесоха.Донесоха мъртва снага,а душа му нема!Окървавени му дрехии кошуля чърна…Видох снага, видох главана две половинии продупнати му видохмъртви, млади гърди.Видох, паднах я на него,замрех я над него;го прегърнах и примрелалежех я на негополужива, полумъртвацел ден и нощ цела…Клети сълзи, врели сълзисовсем не помагат,не помогнаха му сълзи,не возкръснаха го.Станах, младо, като луда,измих мъртва снага,измих снага, измих рани,сина си променихи завързах на глава мудвете половини,них обвих я с бела кърпа,бела, копринена.Облекох го в бела риза,нови, чисти дрехи,па го спрострех посред къщи,седнах да го тъжам;тъжам, плачам, косми корнам,пърстите си кършам;биям себе и по глава,и по слаби гърди.Държех него у дома ситри дни и три нощи,дор у него мъртва снагахвана да смърдеит.Много време стенках, плаках,пролих жежки сълзи,не щех я да пущамв гробът тъмен, студен.Али нему я не можехдуша да му дадам,станах, каних два-три попа,сбраха ся роднини,дойдоха и познайници,връстници момчета,кренаха го на носила,носат го на рамо;и на гробищата тамопоп молитва пея,па го от носила зеха,пущиха го в гробът…Ето така, момче младо,бог да ми те чуват,имах чедо, имах сина,а сега го немам.Само ми остана, младо,кървава кошуля,над коя я тъжам, плачам,врели сълзи лиям.Вардам синовна кошуля,кървава кошуля,и сос нея я ще легнамв гроб студен и тъмен…
IV
Ядна, клета бабо-майко,тежка ти съдбина!Тежка ти година, бабо,немаш вече сина!Твои думи, ядна бабо,твърдо я запомних,помнам тия жежки сълзи,ядри като бисер.