Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 7

— Ей, мила, да знаеш какво забавно нещо се случи. Арестувана съм. Ще дойдеш ли да ме измъкнеш? Уреди да ме пуснат под гаранция. Изпращам ти шофьора си да те вземе веднага.

Четиридесети пет минути по-късно пристигнах в 17-и участък на Източна Петдесет и първа улица. Джули чакаше във вехтата на вид чакалня и изглеждаше невъзможно шикозна. За хладния октомврийски ден беше облякла бял кашмирен панталон, късо палтенце от лисича кожа и носеше огромни слънчеви очила. Имаше извънредно изтънчен вид за момиче на двадесет и пет, но така е с всички принцеси на Парк авеню. Боготворящ я полицай й подаваше капучино от „Старбъкс“ — очевидно бе ходил да го купи от скъпото заведение. Седнах на пейката до нея.

— Джули, полудя ли? — смъмрих я аз. — Защо пак започна да крадеш?

— Защото не можех да не притежавам пленителната чантичка на „Ермес Бъркин“ в бебешко розово с бяло бие. Толкова депресирана се чувствах да не е моя — обясни тя, олицетворявайки самата невинност.

— Защо не си я купи? Определено можеш да си го позволиш.

— Никак не е лесно да си купиш „Бъркин“! Чакаш в списъка поне три години, а и тогава не се знае дали ще я получиш. Вече съм се записала в списъка за синята велурена чанта и ще умра от нетърпение.

— Но Джули, това е кражба и ти крадеш от самата себе си!

— Което е очарователно, нали?

— Трябва да престанеш. Ще се появиш във всички вестници.

— Което е страхотно, нали?

Джули и аз седяхме там сигурно час, преди да се появи адвокатът й и да съобщи как е успял да убеди полицаите да не предявяват обвинение. Обяснил, че Джули е възнамерявала да заплати стоката, но обикновено не се разплащала в магазина, а сметките отивали направо в апартамента й. Станало досадно объркване.

Джули прие доста весело цялата случка. Същата вечер си тръгна почти неохотно от участъка. Явно й се нравеше вниманието, с което я обсипваха полицаите. Дотолкова бе очаровала детектив Оуен — несъмнено сто процента влюбен в нея от минутата, когато я арестувал, — че й позволил да повика фризьор и гримьор, преди да й направят полицейската снимка. Вероятно е имала основание да се държи като на модно ревю — така щеше да използва снимката години наред.

След арестуването на Джули журналистите само дето не полудяха. Излизайки на следващата сутрин от „Пиер“ (където баща й щедро бе купил за нея другия ъглов апартамент), за да отиде до гимнастическия салон, Джули се натъкнала на орди фотографи. Изтичала обратно вътре и ми звънна разплакана.

— Господи, всички са отвън! Папараци, журналисти… Успяха да ме снимат. Не мога да се оправя!

Плачеше истерично, но подобни неща стават през цялото време, затова никой не предприе нещо драматично, като например да се обади на 911. Обърнах й внимание, че никой няма да погледне втори път снимките, нито ще помни след ден-два какво се е случило. Да не се притеснява, че ще я има във всички вестници.

— Не се притеснявам, че ще се появя във вестниците — простена тя, — а защото ме снимаха по анцуг! Никога няма да мога да стъпя отново на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и шеста улица! Моля те, ела.